Сара Шепард: Не питай, не казвай

Познавате ли човек, който има девет живота? Като онзи смелчак, който миналото лято си счупи седем кости, но някак си успя да вкара най-много голове за отбора си по лакрос. Или като онази двулична кучка, която седи до вас в часа по геометрия — макар да преписва на контролните и да прецаква приятелките си, тя никога не пада по гръб. Мяу .

Връзките също могат да имат девет живота — какво ще кажете за онова ви гадже, с което непрекъснато се карахте и се събирахте цели две години? Или за тъй наречената ви най-добра приятелка, която непрекъснато ви погаждаше номера, а вие винаги й прощавахте? Никога не сте й обръщали окончателно гръб, нали? Макар по-добре да го бяхте направили.

Четири красиви момичета от Роузууд се изправиха лице в лице с една стара приятелка-враг, която смятаха за мъртва — погълната от пламъците. Но досега би трябвало да са разбрали, че нищо в Роузууд не свършва окончателно. Всъщност някои отдавна изгубени приятелчета продължават да живеят, за да получат точно онова, което искат.

Отмъщение.

— Последната, която скочи, плаща вечерята! — Спенсър Хейстингс затегна връзките на банския си и изтича към ръба на скалата, под която се плискаше най-красивият тюркоазнозелен океан, който беше виждала. А тя беше виждала много, защото семейство Хейстингс бяха посетили буквално всеки един от карибските острови, включително малките, до които се стигаше само с частни самолети.

— Зад теб съм! — извика Ариа Монтгомъри, изрита от краката си хавайските чехлички и бързо зави дългата си, синьо-черна коса на кок. Не си направи труда да свали гривните от ръцете си или обеците, които подрънкваха на ушите й.

— Дайте път! — Хана Мерин прокара ръце по тесния си ханш — дано все още да беше тесен, след огромното плато с пържени миди, което беше опустошила при посрещането им в Ямайка.

Емили Фийлдс просна тениската си върху един голям плосък камък и тръгна след тях. Когато застана на ръба и погледна надолу, главата й се замая. Тя отстъпи назад и притисна ръка към устата си, докато световъртежът не отмина.

Момичетата скочиха от скалата и цопнаха в топлата тропическа вода едновременно. Те изскочиха на повърхността, разхилиха се — всички бяха победили и загубили! — и впериха погледи в „Скалите“, курортното селище, което се намираше високо над главите им. Розовата хоросанова сграда, в която се намираха стаите, студиото за йога, клубът по танци и спа салонът, се издигаше към облаците. Гостите на хотела или мързелуваха, излегнати в шезлонги на балконите си, или сърбаха коктейли на терасовидния покрив. Полюляваха се палмови дървета и се дочуваше чуруликането на островните птици. Отнякъде съвсем тихо се носеше интерпретация на парчето на Боб Марли „Песен за избавление“, изпълнявана на тенекиен барабан.

— Истински рай — прошепна Спенсър. Останалите измърмориха утвърдително.

Това беше идеалното място за почивка, съвсем различно от Роузууд, Пенсилвания, където живееха четирите момичета. Вярно, че филаделфийското предградие беше красиво като пощенска картичка и блестеше с гъстите си вековни гори, скъпи къщи, идилични пътечки, старинни хамбари и имения от седемнайсети век, но след всичко, което се беше случило няколко месеца по-рано, момичетата предпочетоха да сменят пейзажа. Искаха да забравят, че Алисън Дилорентис, момичето, на което толкова се възхищаваха и толкова обичаха, което беше модел за подражание на всички, едва не ги уби.

Но да забравят беше невъзможно, разбира се. Въпреки че оттогава бяха минали два месеца, спомените все още витаеха в главите им, призрачни сънища обсебваха нощите им. Алисън отново ги хващаше за ръцете и казваше на всяка една от тях, че не е близначката й Кортни, както твърдяха родителите им, а е най-добрата им приятелка, която се е върнала от отвъдното. Отново ги канеше в семейната вила край езерото Поконос с твърдението, че това ще е идеалното място за повторното им събиране. Отново си спомняха как малко след пристигането им Али ги отведе в спалнята на втория етаж и ги помоли да й позволят да ги хипнотизира, също както в онази нощ в седми клас, когато изчезна. Как затръшна вратата, заключи я отвън и пъхна под нея бележка, в която разкриваше точно коя е… и коя не е.