Йохана Синисало - Никога преди залез

Започвам да се тревожа. Лицето на Мартес се мержелее в леката мараня, предизвикана от четири халби бира. Ръката му е на масата, близо до моята, виждам тъмните косъмчета отгоре ѝ, сексапилните изпъкна­ли кокалчета на пръстите му и слабо издадените вени. Моята се придвижва към нея и в същия този миг ръка­та на Мартес се изтегля светкавично, сякаш под маса­та ги свързва ластик. Като рак в дупката си.

Поглеждам го в очите. На лицето му е изписана приветлива, искрена и сърдечна усмивка. Чувствам го едновременно безбожно привлекателен и съвърше­но чужд. Очите му са компютърни икони, безизразни шарки, скрили зад себе си необятно количество чуде­са, достъпни само за способните да ги отворят.

- Защо ме извика на бира? Какво очакваше?

Мартес се обляга назад. Тъй отпуснат. Тъй безгри­жен.

- Приятен разговор.

- Нищо друго?

Поглежда ме, сякаш съм разкрил нещо ново за себе си, нещо смущаващо, но незначително. Такова едно, малко компрометиращо, без обезателно да влияе на добрите трудови взаимоотношения. Като че ли дезодорантът ме е издал.

- Принуден съм да ти го кажа честно: не очаквай това от мен.

Сърцето ми започва да думка яростно, а езикът от­връща по рефлекс, преди умът да сработи.

- Ти започна.

Когато бяхме малки и търсеха виновниците за по­боите в училищния двор, това бе важното. Кой е запо­чнал.

Продължавам, а Мартес ме гледа, като че ли съм невменяем.

- Никога не бих се докарал сам до това положение... ако не ми беше показал така ясно, че си заинтригу­ван. Споделих ти, че съм световен шампион по пада­не в емоционални бездни. Ако не разполагам с наисти­на основателна причина да вярвам, че другата страна има чувства, не допускам да се случи нищо. Нищичко. Дори мисъл, за Бога.

Спомените бушуват в съзнанието ми, започвам да говоря по-членоразделно, явно с твърде враждебен тон. Припомням си как усещах Мартес между ръце­те си, ерекцията през тъканта на панталона му, когато се облегнахме на крайбрежния парапет на Тамеркоски в нощния мрак. Усещах устата му върху моята, уста с вкус на тютюн и Гинес, мустаците дращеха горната ми устна, свят ми се зави.

Мартес напипва цигарите си, вади една, захапва я и щраква със Зипото, сетне дръпва дълбоко и сластно.

- Не е моя вината, че съм от онзи тип, върху кого­то хората проектират собствените си блянове и въж­деления.

-поред него нищо не се е случило.

Според него всичко съм си внушил сам.

Дотътрям се до вкъщи в полунощ, залитащ и на­куцващ, причината се крие в еднаква степен в бира­та и дълбоката рана под кожата ми. Пияното ми съзна­ние я ближе като котка, човърка я като разклатен зъб, извиква сладката, тъпа болка отново и отново. Израз на мечтите и желанията ми, които не биха оцелели на дневна светлина.

Бурният вятър клати уличните лампи. Криввам към входа откъм площад Пюникинтори, а той навява връз мен суграшица и скашкани липови листа. В ъгъла на двора се разнася говор на висок глас.

Злонамерена хайка се е установила в къта с кофите за боклук, гаменчета с увиснали на задниците джинси и умопомрачителни якета, оголили над коланите иви­ца кожа. Обърнати са с гръб и тъкмо си говорят с онзи тон, от който се долавя, че някой предизвиква друг да извърши някакъв съмнителен подвиг. Той пък е свър­зан с нещо, останало в сянката на хулиганите. Обик­новено стоя настрана от подобни образи - кожата ми настръхва от тях, точно онзи тип, дето ако се разми­неш с тях на улицата, сгушваш глава между раменете със съзнанието, че в следващия миг гарантирано ще ти изстрелят някоя противна интимност - ала точно сега, заради Мартес, защото не ми дреме за нищо, а в кръв­та ми текат няколко промила, аз се заковавам зад бан­дата.

- Това е частен двор на кооперацията. Неправомер­ното пребиваване е забранено.

Някоя и друга глава се извръща, присмех, после вниманието отново се насочва надолу, има нещо в кра­ката им.

- Шубе те е, че ще хапе ли? - пита единият. - Я го сритай малко.

- Глухи ли сте, частен двор, пръждосвайте се! - по­вишавам тон, в очите ми се надига ярост, в ума ми про­блясват някогашните образи на надвиснали като кули над мен ученици от горния клас. И те имаха същия яз­вително-подстрекателен глас: „шубе те е, че ще хапе ли“, а след миг устата ми беше пълна с песъклив сняг.