Йохана Синисало - Никога преди залез

- Натикай си го в задника, бейби - изтърсва един от малолетните престъпници с нежен гласец. Наясно е, че пред тях съм беззащитен като жужаща в ушите муха.

- Ще се обадя в полицията.

- Вече го направих - чувам иззад гърба си. Там се е материализирала мощната пенсионерка от долния етаж, дето отговаря за наемите в качеството на някак­ва си домакинка. Пишлеметата свиват рамене, изпъ­ват кожените си якета, плюят самомнително на земя­та и потеглят колебливо, почти доброволно. Насочват се към входа с жестове, наподобяващи онаниране, и мъжкарски псувни, като последният не пропуска да изстреля към нас горящия си фас, наподобяващ черве­ното зарево на ракета. Едва са излезли на улицата, ко­гато се разнася шумът от паническо търчане.

Жената изсумтява.

- Хванаха си се.

- Ще идва ли тази полиция?

- Ама разбира се, че не. Какво ще ги тровим с таки­ва. Бях тръгнала към грила.

Адреналинът избистря ума ми за миг, ала сега, в опит да изровя ключовете, усещам пръстите си като връзка наденички. Жената се е отправила към входа и това ме устройва, понеже в натрясканата ми глава преде вдървено, обсебващо любопитство. Изчаквам я да се скрие от поглед и надзъртам в сенките между ко­фите.

На асфалта край дворните контейнери спи младо момче. В мрака се очертава едва различим черен си­лует.

Приближавам се, протягам ръка. Фигурата очевид­но долавя стъпките ми и на мига от сгушеното тяло от­паднало се надига глава, отваря очи и най-сетне се до­сещам какво е.

Най-красивото нещо, което някога съм съзирал.

Тутакси осъзнавам, че го искам.

То е малко, хилаво и свито в причудлива поза, ся­каш изобщо няма стави. Главата му е между коленете, а по мръсния паваж се е разпиляла буйна черна грива.

Не може да е на повече от годинка. Най-много го­дина и половина. Малко зверче. Изобщо не прилича на онези едри и мастити зрели екземпляри от изобра­женията. Ранено е или изоставено, или пък е изгубило останалите. Явно онези впубертетчени хоплити [1] В Древна Елада - тежковъоръжени пехотинци с характерни щитове, наречени хоплони. Б. р. още не са успели да му сторят зло. Как е попаднало на дво­ра, как се е озовало в центъра на града? В този момент сърцето ми забива бясно, извръщам се рязко, наполо­вина с очакването да съзра гигантска приведена сян­ка, която се прокрадва от площадката с кофи за смет към входа, а оттам - в лоното на простиращия се от­въд парк.

Действам инстинктивно. Навеждам се към зверче­то и внимателно извивам предната му лапа зад гърба му. Събужда се, но не се съпротивлява. За по-сигурно омотавам ремъка на чантата си около трола, така че лапите да останат притиснати до хълбоците му. Хвър­лям бърз поглед назад и вдигам създанието в обятията си. Леко е, сякаш с птичи кости, тежи малко по-малко от дете със същите размери.

Прокарвам поглед по прозорците, само в спалнята на съседа от долния етаж мъждука червеникава свет­лина. В рамката се мярка главата на млада жена с екзо­тичен вид, ръка придърпва завесите. Сега.

В миг сме у дома.

Страшно слабо е. Не се дърпа, когато го оставям на леглото, само впива в мен червеникави котешки очи с вертикални черни зеници. Има муцуна, наподобяваща котешката, с малко по-издаден гръб на носа, ноздрите са широки и ясно изразени. Устата изобщо не напом­ня разцепената муцуна на куче или котка, а предста­влява тясна хоризонтална резка. В целостта си дотол­кова наподобява човешкото лице - като на вълнеста- та маймуна или друг плосколик примат - че е лесно да се досетиш защо тези черни създания винаги са били смятани за някакви горски хора, обитаващи пещери и бърлоги - човешки карикатури, създадени по приуми­ца на природата.

На светлината още по-ясно личи крехката му въз­раст. В очертанията на лицето и тялото му има меко­та и закръгленост, и умилителна тромавост, характер­ни за всички малки животни. Гледам предните му лапи - като на плъх или енот, гъвкави, кокалести пръсти и дълги нокти. Размотавам ремъка на чантата, а то дори не понечва да дращи или хапе. Само се обръща настрана и се свива на кълбо, придърпва опашката с пис­кюл между бедрата и долепя предните си лапи до гър­дите. Чорлавата черна грива се разлива по муцуната му и то издава онази подобна на стон въздишка, досущ като куче, потъващо в сън.

Стоя до леглото, взирам се в малкото тролче и усе­щам силна миризма, която обаче не ми се струва противна: като смачкани плодчета от хвойна с някаква друга нотка - мускус, пачули? Тролът не помръдва. Кокалестият му хълбок се повдига в такт с учестено­то дишане.