Дейвид Григ - Песен преди залеза

Бяха му необходими три седмици, за да намери бойния чук. Той ловеше плъхове сред бетонните парчета и ръждясалия метал на античния супермаркет. Слънцето вече започваше да се спуска над нащърбения градски хоризонт, над околните постройки надвисваха гигантски гробищни сенки и през натрошените обломки на склада пълзеше тъмен ръб.

Той внимателно подбираше пътя си — от едно бетонно парче към друго, заобикаляше изкривения метал и се оглеждаше за всяко убежище, подходящо за гнездо, в което биха се развъдили плъхове. Тършуваше тук и там, употребявайки дебел прът, за да ги обръща, с надеждата да намери и някоя консерва с храна, останала неоткрита след години грабеж.

Накрая, със смачкани и окървавени от пръта глави, на кръста му увиснаха три дълги плъха. Те бяха все още достатъчно дебели и мудни, за да ги изненада с удар по главата, което се дължеше на късмета, очите и умението му — дори не му се наложи да използва прашката.

Подсмърквайки всред студения вятър, си даде почивка. Тази вечер сигурно щеше да падне слана и кокалите му трепереха от студ. Остаряваше.

Беше на шейсет и пет и сивата му преди коса, сега се издигаше като бял ореол около лицето му, добило цвета на обработена кожа. По чудо бе оцелял толкова дълго, тъй като ранните му години не го бяха подготвили за днешния свят. Но откакто градът бе умрял, някакси се беше научил да се сражава, да убива и да бяга, заедно с всичко останало, необходимо през изминалите години.

Сега дните не изглеждаха толкова отвратителни и безнадеждни като някога, вече рядко се страхуваше, че може да умре от глад. В лоши, както и в не чак толкова лоши дни, той беше ял и човешко месо.

Казваше се Парнъл и продължаваше да живее.

Слънцето бързо залязваше и той се обърна, с намерение да се върне преди тъмнината да го настигне, а и с ъгъла на очите си бе хванал някакъв загасващ отблясък на метал. Взря се внимателно и повдигна бойния чук над парчетата натрошен бетон. Разклати го, за да опита тежестта му и неговото движение. За момент му се прииска да го стовари, но нямаше нужда. Имаше достатъчно време и знаеше, че това е инструментът, който го бе обнадеждавал през последните три седмици. Непохватно го завърза за колана си и побърза да се прибере в къщи, бягайки от сенките на града.

Когато стигна до дома си, беше съвсем тъмно. Домът му представляваше устояла на времето каменна къща, оградена от непроходимата джунгла на буренясала градина. След като влезе вътре, той внимателно запали един подир друг димящите свещници във всекидневната, събуждайки злокачествена светлина, която се разпростря по ъглите.

Заключи външната врата и постави решетката, после спокойно седна пред дървеното пиано в гостната. Известно време наблюдаваше как пръстите му се движат по пожълтелите напукани клавиши и с изкачването на начупените тонове почувства привична скръб. Може някога това пиано да е било добър инструмент за обучение, но времето не го бе пощадило. Дори когато не се страхуваше да привлече вниманието на обитателите на тъм нината отвън, усилието му да свири приличаше повече на агония, отколкото на удоволствие.

Някога музиката бе смисълът на неговия живот. Сега най-голямата му грижа беше да успокоява куркането на червата си. Погледът му се отмести, падна върху чука, намерен преди две седмици всред бетона и той си спомни за съживената надежда.

Но нито беше време за градене на блянове, нито за надежди. Преди да заспи, трябваше да одере и почисти плъховете, които бе хванал. През същата сутрин беше търгувал с Падналата жена.

Тя и приятелите й обитаваха стотици различни трамваи, разхвърляни в старо депо. Защо бяха избрали да живеят в такава среда беше въпрос, който никой, заел се да търгува с нея, не бе в състояние да реши. Беше се установила там и там търгуваше. Търговското и гише се намираше в самотен трамвай, вляво от релсите извън депото. Боята му се бе обелила, но все още пазеше следите от патетичния маниер на реклама от изгубената епоха. Докато по външната му част се предлагаха далечни прекарвания на почивки и най-добри дезодоранти, вътре Падналата жена търгуваше с най-луксозните боклуци на отмрелия свят. Там, подредени в боен ред или на дървени пейки, или окачени на тавана, имаше консервени кутии от бяло тенеке с импровизирани дръжки, домашно направени свещници, кошници със съмнителни зеленчуци, кой знае къде израсли, редици от умрели плъхове, котки, зайци и някое и друго куче, пластмасови лъжици, бутилки, дрехи от кожи на плъхове и различни други неща, спасени от дебрите на често плячкосваните магазини.