Дейвид Григ - Песен преди залеза

Някъде в далечината, отвъд разнебитените сгради, към небето мързеливо се точеше тънка струйка черен дим. Доста объркан, Парнъл се зачуди какво ли гореше; Струйката беше прекалено тънка и стегната, за да е резултат от горски пожар. А може и някоя сграда внезапно да се бе запалила след всичките тези години, но по-приемливо изглеждаше огънят да е резултат от човешка намеса. Неспособен да стигне до по-задоволително заключение, той се обърна и изхвърли въпросите от главата си.

След като зави остатъците от храната, небрежно намести пръчките от решетката на прозореца — неговият вход трябваше да остане незабележим за всеки минаващ скитник. После вдигна бойния чук и се отдалечи от мечтата на сърцето си.

В късния следобед Падналата жена бе станала твърде кисела — като тлъста черна жаба, която недоволно се препича на последните слънчеви лъчи. Тя седеше върху стъпенката на трамвая и го посрещна без признаци на въодушевление. Взел стара ловджийска пушка, съсухреният й съпруг се беше разположил върху покрива на трамвая. Беше се втренчил застрашително в хоризонта и не удостояваше с вниманието си нито Парнъл, нито собствената си жена.

Пианистът седна и пазарлъкът му с нея трая около час. Тя продължаваше да му предлага коженото палто, но той настояваше за френски ключ, свещи, кибрит и храна, а това бяха скъпи стоки. Накрая се предаде и прие нейното последно предложение, което уреждаше замяната на бойния чук срещу всичко поискано, с изключение на храната.

Падналата жена окачи придобивката си на видно място в трамвая и му връчи нещата, които желаеше. После се извърна и го изгледа накриво.

— Знаеш ли, че си луд, дрънкачо на пиано? — Прегърнал уморено свещите си и стигнал вече до входа на трамвая, той бе принуден да се съгласи с нея.

— Предполагам, че си права.

— Разбира се, че съм права, шантави свирачо — отвърна тя с подчертано кимване.

— Наистина съм шантав, след като идвам да търгувам с тебе — рече той, но жената само го изгледа. — Тази сутрин на юг имаше много дим — спомни си Парнъл. — Знаеш ли какво беше това?

Падналата жена се ухили и му намигна.

— Разбира се, че зная. Сутринта не ти ли казах за вандалите? Плъпнали са из целия град и миналата седмица изгориха стария Едмъндс заедно с книгите му, а сега онова място с картините. Тези вандали сигурно също са луди.

И тя се засуети около трамвая, подреждайки и преподреждайки своите стоки. Сърцето на пианиста се сви.

— Художествената галерия?

— Дааа, така чух. Джак Лимпин ходил на юг заранта, той ми каза. Тези вандали не харесват книги и картини, няма начин.

В Парнъл избухна неудържим гняв, който бързо се превърна в разочарование, поради липсата на обект, върху който да го излее. По време на кризата повечето ценности бяха разрушени. Сега дори и тези, които бяха успели да оцелеят, бяха заплашени от същата участ — безсмислено унищожение.

— Защо го правят? — възмути се той, стискайки някакъв стол, за да спре да трепери. — Какъв е смисълът на извършеното от тях?

— Кой го е грижа? — каза жената. — Тия книги не стават за ядене, а тия картини не се топят. Вандалите наистина са луди да ги изгарят, ама на кой му пука?

— Добре — рече Парнъл, — много добре.

Отговорите, които бе почувствал вътре в себе си, не означаваха нищо за Падналата жена. Бе в състояние единствено да обуздае мъката си и да се опита да я скрие. Той стисна челюсти, вдигна покупките, премести ги на гьрба си и излезе от трамвая. Падналата жена го наблюдаваше как крачи с изписани на лицето му умора и възмущение. Над нея, все още стиснал пушката, съпругът й продължаваше да се взира в потъмняващия хоризонт.

На следващата сутрин Парнъл отново се зае с лов на плъхове из разнебитените и запустели къщи, които все още се извисяваха в правилни редове и достигаха до западната част на града. След няколко часа напразно търсене късметът му проработи и той откри зайци, ровещи меката земя на някакъв буренясал двор. Успя да изненада два от тях, преди другите да се разбягат. Остатъка от сутринта прекара в чистене и печене на животните и в осоляване на кожите им.

В следобедните часове пак се озова в тъмната зала и се зае със задачата, която щеше да му отнеме много време — да предаде правилно звучене на всяка струна на рояла. Ако беше професионален акордьор, щеше да бъде в състояние да работи по-бързо, но той бе принуден да премине през мъчително пълзене, изпробвайки различни методи, за да получи желания резултат, като прослушваше всяка струна и свързваше звученето й с това на останалите, които вече бяха настроени. Ръждивият ключ не беше най-подходящия инструмент, но все пак му служеше да ги затяга.