Дейвид Фарланд - Родена магьосница

В Южен Кроудън крал Андърс цяла нощ забавляваше гости. Между тях имаше десетина свирепи стари бойни главатари от Интернук, с техните къси наметки от тюленова кожа и рогати шлемове. Бяха доплавали на кораби, изрисувани като сиви влечуги, и рунтавите им бради миришеха на морска сол. Сребристозлатните им коси бяха сплетени, а вятърът беше обрулил лицата им.

Всеки друг владетел освен Андърс щеше да се опита да ги купи за каузата си. Бойните главатари на Интернук бяха пословично евтини. Но Андърс не предлагаше пари. Само ги наливаше със здраво пиене и тъпчеше главите им с приказки за вероломството на Габорн Вал Ордън. Към полунощ те вече тропаха със сребърните халби по дървените маси и ревяха, че искат главата на младия крал. За да отпразнуват решението си, убиха един шопар и топнаха плитките си в кръвта, а лицата си нашариха със зелени, жълти и сини шарки. Не искаха друга плата за службата си, само военната плячка.

Така Андърс си купи половин милион жестоки главорези срещу силен ейл и един заклан шопар, на цена по-малка от един стоманен орел.

До тях лейди Варс, съветничката на кралицата на Ашховън, наблюдаваше с мълчалива усмивка как Андърс подработва бойните вождове на Интернук. Отказваше дори глътка да отпие от великолепното си вино. Беше респектираща жена, красива, умна и с бляскави сиви очи с цвета на оловна шиста.

Когато той настоя вождовете да отпратят корабите си към Дворовете на прилива, устните на дамата се стегнаха. Макар да се стараеше да изглежда неутрална, крал Андърс разбираше, че е срещу него. Толкова по-зле за нея.

Докато главатарите здраво затъваха в халбите си, тя се извини и забърза към пристанището, явно щастлива от шанса да се измъкне жива от кралството му.

Но Андърс знаеше, че в северното море се надига буря. След като лейди Варс се измъкна, той излезе навън. От прага без усилие чу вятъра, запял над белите гребени на мили разстояние, и подуши заледените капки в соления въздух.

При тази миризма звярът у него се размърда и закръжи в гърдите му като неспокойно псе. Само едно малко заклинание бе нужно, зашепна му този звяр, и вятърът щеше да издуе платната на кораба на съветничката и да го запрати право в скалите. Кралицата на Ашховън безспорно щеше да намери крушението на собствените си брегове. Щеше да поскърби за кончината на вярната си дворцова служителка, без изобщо да разбере що за предупреждение й е носила. И може би следващият съветник, изпратен от Ашховън, щеше да е по-сговорчив.

Андърс постоя на прага на своята цитадела, заслушан в глъхнещия тропот на копитата на коня на лейди Варс по каменната настилка на кралския път. Гъсти облаци скриваха звездната светлина, а пламъците в Голямата зала мятаха ръждиво сияние по каменния двор и отвъд него. Някъде долу в града се разнесе кучешки вой. Скоро още десетина псета взеха да му пригласят с жалния си плач.

Той изшепна заклинанието, което щеше да струва живота на дамата, и бавно повлече крака обратно към Голямата зала.

Когато се върна, един едноок боен главатар, Олмарг, го изгледа разбиращо. Олмарг се беше надигнал на масата, приведен над печеното прасе. Отряза си едното ухо, сдъвка го и изръмжа:

— Избяга ни оная.

— Така е — призна Андърс.

Още няколко главатари надигнаха мътни очи; бяха толкова пияни, че не си направиха труд и да заговорят.

— Знаех си, че ще офейка — каза Олмарг. — Дамите от Ашховън нямат вкус ни към вино, ни към война. Ама като се махна, поне можем да си развържем езиците.

Андърс отвърна с усмивка. Само допреди няколко мига Олмарг изглеждаше толкова пиян, че като че ли не можеше да разсъждава смислено.

— Съгласен.

— Нашата земя е студена — каза Олмарг. — През дългите зими младоците ни няма какво да правят, освен да се свиват в замъците под дебелите кожи и да топлят слугинчетата. Ей затова, откакто се помним, сме си продавали синовете на най-щедрия купувач. Трябва ни тая война. Плячката ни трябва. Нещо повече, трябват ни земи на юг. А по-добра от Мистария няма. Мислиш ли, че наистина можем да я вземем?