Дейвид Фарланд - Вълчето братство

Седмицата на Хостенфест в замъка на Тол Римън в северна Мистария започна с обичайното празнично настроение.

В първата сутрин на Хостенфест духът на Земния крал дойде както обикновено. Бащи и майки с радост трупаха на трапезите дарове с храна за децата си — капещи от сладост пчелни пити, обичайните за Мистария дребни мандарини на кафяви петънца, печени в масло бадеми и сладко грозде, току-що откъснато от лозите и още влажно от утринната роса. Всички те представляваха изобилните дарове, които Земния крал въздава на онези, които обичат земята, „плодовете на леса и полето“.

И в същото това първо утро на Хостенфест децата ставаха с радост и тичаха припряно до камината. Тук майки бяха оставили за дъщеричките си кукли, изплетени от слама и сухи диви цветя, или да речем кошничка с жълто котенце в нея; там пък момченца намираха лъкове, издялани от ясен, или пък фино извезани вълнени наметала, да ги топлят в идващата зима.

Тъй че детската радост беше пълна, а седмицата на Хостенфест дойде в Тол Римън под толкова топли и чисти небеса, че сякаш не настъпваше есен.

Лятото е вечно, внушаваха тези небеса. И най-слаб полъх на вятър не безпокоеше гористите хълмове около замъка.

А и да си шушукаха с тревога на втория ден на Хостенфест родителите, че е паднала някаква крепост, малко деца го забелязваха. Тол Дур беше далече на запад, в края на краищата, а и херцог Палдейн, Ловеца, който служеше като регент в отсъствието на краля, бързо щеше да прогони армиите на Индопал.

Пък и все пак беше време за радост и всичко наоколо напомняше за това. По подовете бяха посипани пресни цветя и билки: ливадниче, бласкун, лавандула или рози. Ликовете на Земния крал все още си стояха на място, до всеки праг и прозорец, приканяйки го в хорските домове. От близо две хиляди години не беше се въздигал Земен крал, за да поведе човечеството. Старите му образи, изваяни от дърво, го показваха в зеления му пътен халат, с тоягата му в ръка, с венец от дъбови листа, вплетени в косата, а в нозете му си играят зайци и лисичета.

Тези ликове трябваше само да напомнят, че някога е дошъл Земен крал. Но на този ден някои старици пристъпваха пред тях и шепнеха сякаш на самата Земя: „Земята дано ни опази“.

Малко деца го забелязваха.

А по-късно същата вечер, когато пристигна един ездач, за да извести, че далече на север в Хиърдън наистина се е въздигнал нов Земен крал и че името на този Земен крал е Габорн Вал Ордън от Мистария, народът на Тол Римън избухна в празнично веселие.

Какво толкова, че същият вестоносец донесе мрачните вести за избити в далечни краища владетели, че войските на Вълчия господар Радж Атън нанесли тежки удари из всички кралства на Роуфхейвън? Какво толкова, че бащата на самия Габорн, старият крал Менделас Вал Ордън, бе паднал в бран?

Нов Земен крал се е въздигнал, в края на краищата, и най-голямото чудо беше, че е владетелят на самата Мистария.

Тази вест изпълни сърцата на младите с неописуема гордост, но старите се споглеждаха разбиращо, поклащаха глави и шепнеха: „Дълга ще е тая зима“.

Ковачите около Тол Римън веднага се хванаха на работа и почнаха да коват мечове и бойни чукове, щитове и брони и за хора, и за коне. Маркиз Брунхърст и другите местни лордове се върнаха рано-рано от есенния лов. Останаха в голямата зала на маркиза и дълги часове обсъждаха знаменателните вести — за нападения с помощта на тъмна магия, за придвижвания на вражески войски, за призива на херцог Палдейн да се подготвят за бран.

Малко деца го забелязаха. Радостта им засега все още беше ненакърнена.

Но в този ден въздухът изведнъж сякаш се промени и донесе една неназовима тръпка на възбуда, като пред приближаваща буря. През цялата седмица младежта на Тол Римън се беше подготвяла за турнирите, съпътстващи края на Хостенфест. Но сега очите на момчетата, подготвяли се за боя, изведнъж добиха някакъв зъл блясък. А по средата на седмицата, когато започнаха първите турове, участниците в двубоите и в игра на „сражение“ нападаха противниците си с необичайна жестокост. Защото сега се стремяха да спечелят слава не само помежду си, но се бореха за правото един ден да потеглят на битка със самия Земен крал.

Маркизът забеляза промяната и когато подхвърляше често-често на своите лордове: „Добра е реколтата тази година, най-добрата, която съм виждал“, нямаше предвид ябълки.