Дейвид Едингс - Поулгара — магьосницата

Кайл, Пазителят на Рива, се възпротиви категорично, когато крал Белгарион му каза, че двамата с кралицата са решили да посетят Долината на Алдур без свитата си и без охрана. Но този път Гарион тропна решително с крак, което иначе не беше в нрава му.

— Това е семейно събиране, Кайл. Двамата със Се’Недра не се нуждаем от купчина слуги, които да ни се пречкат в краката. А те за друго не стават.

— Опасно е да сте сами, Ваше Величество.

— Не ми се вярва да се случи нещо, с което не бих могъл и сам да се справя, приятелю — отвърна Гарион. — Заминаваме само двамата.

Кралицата на Рива беше леко сепната от твърдите нотки в гласа на Гарион.

Малко по-късно се надигна спор за кожите. Кралица Се’Недра беше толнедранка по рождение и дриада по кръв. Нейните корени бяха от юга и мисълта да навлече животински кожух караше кожата й да настръхва. Гарион обаче имаше в жилите си и алорнска кръв, и беше пътувал продължително време по северните краища през зимата.

— Ще облечем кожуси, Се’Недра — непреклонно отсече той пред миниатюрната си съпруга. — В противен случай няма да мръднем никъде, докато не се стопли времето.

Гарион рядко поставяше ултиматуми, а Се’Недра беше достатъчно умна да не спори повече по този въпрос. Тя примирено прие алорнските кожени одежди и поговори с дойката, която щеше да се грижи за кралските наследници, докато двамата отсъстваха. После, още с утринния прилив, кралската двойка напусна Острова на ветровете върху палубата на опърпания и несигурен кораб на капитан Грелдик.

Купиха коне и припаси в Камаар и се отправиха на изток. Хановете покрай толнедранския път до Мурос всяка нощ им предоставяха подслон и храна, но след това трябваше да разчитат на собствените си сили и запаси. Кралят на Рива беше живял дълго време под открито небе и малката му жена се видя принудена да признае, че е доста умел, когато трябва да се лагерува върху голата земя.

Риванската кралица притежаваше достатъчно здрав разум, за да си даде сметка колко нелепо изглежда, докато събира дърва за огъня. Обемистите и неудобни кожени дрехи я правеха да изглежда като дунда, огнената коса се спускаше по гърба й, а заради крехкото си телосложение можеше да носи само по няколко клона наведнъж. Неволно в главата й на няколко пъти изплува образът на усърден бобър, който бъхти през дълбоките преспи към леговището си.

Снегът в планините на Сендария беше натрупал колкото човешки бой и на Се’Недра се струваше, че краката й никога вече няма да се стоплят. Тя обаче за нищо на света не би доставила на своя съпруг удоволствието да признае това гласно. Дългото и мъчително пътуване беше нейна идея и тя по-скоро би умряла, отколкото да приеме, че е сгрешила. Понякога Се’Недра имаше подобни странности в характера.

Беше кучешки студ и прехвърчаше рядък и дребен снежец, когато най-сетне слязоха от планината и поеха на юг през побелелите долини на Алгария. Макар признанието, че може би не е имала право, та дори направено единствено пред собствената й съвест, да беше напълно срещу нейната природа, Се’Недра се радваше, че съпругът й настоя да се облекат топло.

Когато мразовитата вечер се спускаше над южна Алгария и ниските облаци ръсеха ситна суграшица, двамата стигнаха края на пътешествието и зърнаха малката котловина в северния край на Долината на Алдур. В сърцето й беше къщурката на Поледра и околните пристройки. Къщичката стоеше тук от векове, но обора и сайванта бяха дело на Дюрник. Те придаваха на мястото типичния вид на ферма в Сендария.

Се’Недра обаче най-малко се интересуваше от сравняване на архитектурните стилове. В този момент единственото, което истински желаеше, беше да се спаси от студа.

— Те знаят ли, че пристигаме? — попита тя мъжа си, а дъхът й се превърна в бяла мъгла от хапещия студ.

— Да — отвърна Гарион. — Още преди няколко дни съобщих на леля Поул, че сме на път.

— Понякога е много полезно човек да те има до себе си, Ваше Величество — усмихна се Се’Недра.