Дейвид Едингс - Белгарат — магьосникът

Бе доста след полунощ, а навън цареше невероятен студ. Луната изгря и на нейната светлина ледените кристалчета, пръснати из нападалия сняг, проблясваха като небрежно разсипани диаманти. Гарион имаше чувството, че по някакъв необичаен начин покритата със сняг земя отразява звездното небе над него.

— Мисля, че вече доста се отдалечиха — каза Дюрник, надзъртайки в далечината. Дъхът му излизаше на бели кълба в ледения, мъртвешки неподвижен въздух. — Вече не виждам онази дъга.

— Дъга? — попита Белгарат, леко развеселен.

— Знаеш какво имам предвид. Всеки от тях излъчва различна на цвят светлина. Тази на Алдур е синя, на Исса — зелена, на Чалдан — червена. И всички останали също си имат свой цвят. Това има ли някакво значение за тях?

— Вероятно отразяват особеностите на характерите им — отвърна му Белгарат. — Макар че не бих могъл да го твърдя със сигурност. Двамата с Учителя никога не сме говорили за това. — Той тропна няколко пъти в снега. — Защо не се върнем вътре? — предложи след малко. — Какъв студ само!

Те се обърнаха и тръгнаха надолу по хълма, обратно към къщата, а стъпките им заскърцаха в заскрежения сняг. Постройката в основата на хълма изглеждаше топла и уютна. Покривът й беше засипан със солиден снежен покров, украсен по краищата с ледени висулки, които проблясваха на лунната светлина. Сградите, проектирани от Дюрник, бяха потънали в мрак, но от прозорците на къщата струеше златиста светлина, която се разстилаше по покритата със сняг градина. Стълб от сиво-синкав, устремен към небето дим се извисяваше от комина на покрива, достигайки сякаш чак до самите звезди.

Вероятно не бе необходимо тримата да изпращат своите гости чак до върха на хълма, но това бе къщата на Дюрник, а Дюрник беше сендар. Сендарите са много чувствителни, когато нещата опрат до родова принадлежност или пък гостоприемство.

— Ерионд се е променил — отбеляза Гарион, когато вече почти бяха достигнали най-ниската точка на хълма. — Сега изглежда далеч по-уверен в себе си.

Белгарат сви рамене.

— Пораснал е. Всеки пораства рано или късно. Всеки, освен Белар, може би. Не вярвам Белар да порасне някога.

— Белгарат! — възкликна втрещено Дюрник. — Не се полага на един простосмъртен да говори така за своя Бог!

— Какво имаш предвид?

— Онова, което каза току-що за Белар. Той е Бог на алорните, а ти си алорн, нали?

— И какво те кара да мислиш така? Аз съм толкова алорн, колкото си и ти.

— Винаги съм си мислел, че си алорн. Ти определено прекарваш доста време с тях.

— Но идеята за това не беше моя. Учителя ми ги повери преди около пет хиляди години. Оттогава на няколко пъти се опитвах да му ги върна обратно, но той не искаше и да чуе за подобно нещо.

— Добре де, щом не си алорн, какъв си тогава?

— Ами, не съм съвсем сигурен. Това не беше от особено значение за мен, докато бях млад. Но със сигурност знам, че не съм алорн. Не съм достатъчно луд, за да бъда алорн.

— Дядо! — възкликна Гарион.

— Ти не се броиш, Гарион. Ти си само наполовина алорн.

Достигнаха прага на къщата и внимателно изтупаха краката си от снега, преди да влязат вътре. От този праг започваха владенията на леля Поул, а тя хич не обичаше хора, които оставят снежни следи по нейния безупречно чист под.

Къщата беше изпълнена с уютна топлина. Златистите пламъци на светилниците се отразяваха в лъснатите до блясък медни повърхности на гърнетата, тенджерите и тиганите на леля Поул, които висяха кротко на металните си куки от двете страни на извития свод на камината. Измайсторените лично от Дюрник дъбови маса и столове, разположени в центъра на стаята, също изглеждаха като потопени в златна баня.

Тримата се насочиха веднага към камината, за да стоплят ръцете и краката си. Вратата се отвори и в рамката й се появи Поледра.

— Е — каза тя, — изпрати ли ги?

— Да, скъпа — отвърна й Белгарат. — Вървяха в общи линии на североизток, когато ги изгубихме от поглед.

— Как е Поул? — попита Дюрник.

— Щастлива — отговори му тъмнокосата баба на Гарион.

— Не това имах предвид. Будна ли е още?

Поледра кимна.

— Лежи си в леглото и се възхищава на работата си.

— Може ли да надзърна, за да я видя?