Дейвид Едингс - Белгарат — магьосникът

Аз не обръщах почти никакво внимание на тези забрани. Дори почнах да изпитвам удоволствие от самото промъкване в търсене на храна и всякакви други полезни неща. По едно време дори реших, че съм голям хитрец.

Трябва да съм бил на тринайсет, или там някъде, когато започнах да забелязвам момичетата. Ето това вече наистина изнерви моите съселяни. По онова време минавах за нещо като бунтар в селото, а младите хора обикновено намират някакъв неустоим чар в подобни пози. Както вече казах, започнах да забелязвам момичетата и те ми отвръщаха със същото. И така, в една мрачна пролетна утрин един от възрастните мъже в селото ме спипа с най-малката си дъщеря върху сеното в собствената му плевня. Ще изпреваря въпросите, които напират на езика ви, като уточня, че всъщност нищо не се бе случило. Е, имаше няколко безобидни целувки, доколкото си спомням, но това беше всичко. Бащата на момичето обаче веднага си помисли най-лошото и ме напердаши така, както не са ме пердашили никога през живота ми.

Накрая все пак успях да му избягам и се измъкнах от селото. Прецапах набързо реката и се изкатерих по хълма на отсрещния бряг, за да се отдам необезпокояван от никого на лошото си настроение. Въздухът беше сух и студен, а облаците се носеха по небето, възседнали младия свеж вятър. Поседях там доста време, размишлявайки над ситуацията, в която се намирах. Накрая стигнах до заключението, че почти съм изчерпал възможностите, които можеше да ми предложи Гара. Моите съселяни гледаха на мен — признавам, с известно право — с лошо око, поради което инцидентът в плевнята най-вероятно щеше да се изтълкува по възможно най-лошия начин. Едва ли щеше да ми се наложи да чакам дълго деня, в който любезно да ме поканят да напусна Гара. Завинаги.

Е, определено не възнамерявах да им доставя това удоволствие. Загледах се в малките колибки, разположени край рекичката, чиито води изглеждаха мътни в облачната утрин. После се обърнах на запад и се взрях в необятната, обрасла с трева равнина, в покритите със сняг планини отвъд нея и в досадните облаци, окупирали небето и изведнъж почувствах непреодолимо желание да поема нанякъде. Светът далеч не се изчерпваше с Гара и аз най-неочаквано установих, че много ми се иска да видя колкото се може повече от него. Вече нищо не ме свързваше със селцето, пък и бащата на моята невръстна „любима“ най-вероятно ме причакваше някъде из покрайнините с тояга в ръка. Това последно обстоятелство окончателно наклони везните в полза на решението да не се връщам обратно.

Малко преди полунощ отскочих до селцето за един последен набег. Определено нямах намерение да си тръгвам с празни ръце. В една барака открих повече храна, отколкото можех да нося. Пак там намерих и голям нож, който също реших да взема — все пак не е много разумно да се пътува невъоръжен. Може би около година преди това си бях измайсторил прашка, а времето, прекарано с чуждите крави, ми бе дало възможност да се упражнявам на воля. Чудя се къде ли затрих после тази прашка.

Огледах се още веднъж из бараката и реших, че вече съм се сдобил с всичко, от което имах нужда. После се спуснах по прашната улица, която прекосяваше Гара, стигнах до реката, прехвърлих се отново на отсрещния бряг и напуснах това място завинаги.

Сега, като се замисля, ми се струва, че би трябвало да съм много благодарен на онзи як селянин. Ако не се беше появил в плевника тъкмо навреме, за да ме спипа с дъщеря си, може би никога нямаше да се изкатеря до върха на хълма и да погледна оттам на запад. Най-вероятно щях да прекарам остатъка от живота си в Гара. Не е ли странно как дребните неща променят целия живот на човека?

Земите на толнедранците лежаха на запад и до сутринта вече бях навлязъл в тях. Нямах реална представа къде точно искам да отида, просто чувствах необясним порив да вървя на запад. Подминах няколко селища. Не виждах причина да спирам в тях.

Два-три дни по-късно срещнах един усмихнат благ старец с раздрънкана каручка.

— Накъде тъй, момчето ми? — попита ме на някакъв странен, както ми се стори тогава, диалект.

— О — отвърнах му аз и посочих не особено уверено на запад, — натам, струва ми се.

— Нещо не ми изглеждаш съвсем сигурен.

Аз му се ухилих.

— Наистина не съм — признах си. — Просто нещо ме ръчка непрекъснато да разбера какво има от другата страна на следващия хълм.

Той очевидно разбра думите ми съвсем буквално. По онова време го мислех за толнедранец, а всички те ми се струваха лишени от въображение.