Дейвид Едингс - Белгарат — магьосникът

— Имам предвид за това как нещата се повтарят отново и отново. Но онова, което се случи тази вечер, не е от тях, нали?

— Ще те изненадам ли, ако кажа, че Поул не е първата жена, която ражда близнаци?

— Знам, Белгарат, но този път всичко ми изглежда някак по-различно. Имам чувството, че това не е едно от нещата, които са се случвали и преди. Тази вечер беше по-особена. Благословена от ръката на УЛ. Това случвало ли се е някога преди?

— Не, доколкото знам — призна старият магьосник. — Може пък наистина да става въпрос за нещо ново . Ако е така, значи животът ни ще придобие малко странни измерения, не мислите ли?

— Защо? — попита Гарион.

— Хубавото нещо на повтарящите се събития е, че знаеш до голяма степен какво да очакваш, нали? Ако всичко е спряло след онзи „инцидент“, за да се задвижи сега отново, значи ни предстои нещо нечувано и невиждано.

— А пророчествата не намекват ли за какво би могло да става въпрос?

Белгарат поклати глава.

— Не. Последният абзац от Кодекса на Мрин гласи: „И ще дойде велика светлина и в нейните лъчи ще оздравее онуй, що е било наранено. И прекъсната Цел ще поеме отново по пътя си, тъй както е било намислено още от самото начало.“ Останалите пророчества казват кажи-речи същото. — Той се усмихна лукаво. — Да си кажа честно, нямам нищо против да предам задълженията си на някой друг. И без това съм вече твърде стар, за да хукна да спасявам света. Отначало ми се струваше доста забавно дело, но като го направиш шест-седем пъти, започваш да се чувстваш доста изхабен.

— Каква невероятна история би се получила от всичко това — каза замечтано Дюрник.

— От кое? — попита Белгарат.

— От всичко, през което си минал. Да спасиш света, да водиш битки с демони, да „подсещаш“ Боговете за туй-онуй — все неща от този сорт.

— Досадна история, Дюрник. Много, много досадна — възпротиви се Белгарат. — Освен това имаше доста дълги периоди, в които просто нищо не се случваше. Каква история би се получила, когато разкажеш как куп хора са си седели ей така и са чакали да се случи нещо?

— О, убеден съм, че е имало достатъчно събития, които да поддържат тръпката. Знаеш ли, ще ми се някой ден наистина да чуя цялата история — за това как си срещнал Алдур, за това какъв е бил светът преди Торак да го разцепи, как ти и Черек Мечото рамо сте възвърнали Сферата. Всичко от игла до конец.

Белгарат се засмя.

— Ако подхвана тази история сега, и година да мине, пак няма да съм стигнал дори до средата. Освен това си имаме по-важни дела.

— А дали наистина са по-важни, дядо? — попита Гарион. — Ти току-що каза, че твоята роля е приключила. Тогава защо тъкмо сега да не е времето да разкажеш всичко?

— И каква ще е ползата? Ти имаш кралство, което трябва да управляваш, а Дюрник ферма, за която да се грижи. И на двама ви предстоят твърде важни дела, за да седите просто тук и да си губите времето, като слушате моите небивалици.

— Запиши ги тогава. — Новата идея завладя отведнъж Гарион. — Знаеш ли, дядо, колкото повече се замислям, толкова повече ми се струва, че си длъжен да го сториш. Бил си тук още от самото начало. И си единственият, който знае цялата история. Което ще рече, че наистина си длъжен да я запишеш. Разкажи на света как точно се е случило всичко.

Лицето на Белгарат помръкна още повече.

— Светът не дава и пет пари за моята история, Гарион. Най-много да обидя цял куп хора. Те живеят със собствените си заблуди и това ги прави щастливи. Нямам намерение да прекарам следващите петдесетина години в драскане на истории, та куп многознайковци да хукнат към Долината, за да спорят с мен. Освен това, аз не съм историк. Защо тогава да си уморявам ръката с подобно несвойствено за мен начинание?

— Недей да скромничиш, дядо. И двамата с Дюрник знаем, че въобще няма да ти се наложи да пишеш. Ти можеш да заповядаш на мислите си да се отпечатат върху хартията. Няма да ти се наложи дори да вдигнеш перото.

— Не става — тросна им се Белгарат. — Нямам намерение да си губя времето с глупости.

— Станал си мързелив, Белгарат — обвини го Дюрник.

— Чак сега ли го забеляза? Мислех си, че е очевидно.

— Значи все пак няма да го направиш? — попита натъртено Гарион.

— Не и докато някой не измисли по-добра причина от вашата за това.

Вратата на спалнята се отвори и в кухнята влезе Поледра.

— Вие тримата цяла вечер ли ще говорите? — скара им се тихо тя. — Ако това сте си наумили, по-добре вървете на някое друго място. Събудите ли бебетата… — Паузата в края на фразата прозвуча по-скоро като удивителен знак.