Дейвид Едингс: Черната кула

Разказ за това как Рива Желязната хватка стана пазител на Кълбото на Алдур и за злините, сътворени от Нийса.

По Книгата на Алорн и други по-късни хроники

Най-после дойде времето Черек и тримата му сина да отидат с Белгарат Магьосника в Малореа. Искаха да си върнат златното кълбо на Алдур, откраднато от осакатения бог Торак. Когато пристигнаха в желязната кула на Торак, където беше скрито кълбото, само Рива Желязната хватка, най-младият от синовете, посмя да вземе скъпоценния камък — единствено неговата душа не таеше зли помисли.

Белгарат повери златното кълбо на Рива и наследниците му за вечни времена с думите: „Докато златното кълбо е при теб и твоя род, на Запад ще цари мир“.

Тогава Рива взе кълбото и отплува с хората си към Острова на ветровете. Там, на единственото място, където корабите можеха да акостират, Рива заповяда да построят цитадела и град, опасан от крепостни стени. Това място хората нарекоха на негово име — Рива.

В цитаделата построиха огромна зала с трон, издялан от черна скала и разположен с лице към стената. Хората я нарекоха Залата на краля на Рива.

Тогава дълбок сън налегна Рива. Белар, богът-мечка на Алорнския народ, се яви в съня му и каза: „Гледай, пазителю на златното кълбо! Ще направя така, че две звезди да паднат от небето. Ти трябва да ги вземеш, да ги разтопиш и да изковеш от едната острие, а от другата — дръжка. Двете заедно ще станат меч, който ще пази златното кълбо на моя брат Алдур“.

Когато се събуди, Рива видя две падащи звезди. Потърси ги и ги намери сред високите планини. Направи с тях това, което Белар му беше наредил. Оказа се обаче, че острието и дръжката не могат да се съединят. Тогава Рива извика: „Развалих всичко. Този меч не иска да стане едно цяло.“

Една лисица, която седеше наблизо и го гледаше какво прави, му каза: „Нищо не си развалил, Рива. Постави златното кълбо като украса на дръжката.“ Рива го направи и тогава дръжката и кълбото станаха едно цяло. Но острието все още беше отделно. Лисицата пак го посъветва: „Хвани острието с лявата ръка, а дръжката с дясната и опитай отново.“ „Не искат да се съединят. Невъзможно е!“, обяви Рива. „Голям мъдрец си, няма що“, рече лисицата, „щом знаеш, че едно нещо е невъзможно, преди още да си опитал да го направиш.“

Рива се засрами. Допря двете части една о друга и острието потъна в дръжката като клонче във вода. Мечът беше съединен завинаги.

Лисицата се засмя и каза: „Вземи меча и удари скалата пред теб.“

Рива се страхуваше да не би острието да се счупи от удара, но замахна. Скалата се разцепи на две и от нея бликна река, която потече надолу към града. А далече на изток, в тъмнината на Малореа, раненият Торак стана от леглото и остър хлад прониза сърцето му.

Лисицата отново се засмя. След това побягна, ала спря и се обърна. Тогава Рива видя, че тя вече не беше лисица, а огромен сребрист вълк. Така обикновено се явяваше Белгарат.

Рива заповяда да сложат меча на стената от черна скала, която се издигаше зад трона му. Острието на меча беше насочено надолу, така че златното кълбо да е най-високо. Мечът сам се заби в скалата и никой друг освен Рива не можеше да го вземе.

През годините, които последваха, мъжете забелязваха, че когато Рива седи на трона, златното кълбо гори със студен блясък. Когато обаче вземеше меча и го вдигнеше, кълбото се превръщаше в дълъг език от сини пламъци.

В ранната пролет, през която беше изкован мечът, една малка лодка се появи по черните води на Морето на ветровете. Тя се движеше без гребла и платна. Сама в лодката седеше най-красивата девойка на света. Казваше се Белдаран, любимата дъщеря на Белгарат, и беше дошла, за да стане жена на Рива. Сърцето на Рива се разтопи от любов по нея, както беше предопределено от съдбата.

Една година след сватбата на Белдаран и Рива се роди синът им. Върху дясната ръка на детето имаше белег — знакът на златното кълбо. Рива веднага отнесе малкото момче в Залата на Кралете на Рива и постави ръчичката му върху кълбото. То разпозна детето и заблестя от любов към него. И другите деца на Рива, които се родиха по-късно, носеха знака на камъка, за да може кълбото да ги разпознава и да не ги убива, когато посягат към него. Всеки допир засилваше връзката между наследниците на Рива и златното кълбо. И колкото повече ставаха децата, толкова по-ярко блестеше то.