Дейвид Едингс: Черната кула

— Гарион — попита леля Поул, — какво става с теб? Казах ти да се погрижиш за детето. Внимавай! Сега не е време за мечти.

— Аз не мечтая. Аз просто… — как можеше да й обясни какво става с него?

— Ти какво?

— Нищо.

Продължиха да вървят напред, съпътствани от периодични трусове, докато земята се наместваше неспокойно. Базалтовата кула се люлееше и стенеше всеки път, когато земята потреперваше и се гърчеше под нея. При всяко ново разтърсване спираха и се страхуваха да дишат дори.

— Колко надолу сме слезли? — попита Силк, като се оглеждаше неспокойно.

— Хиляда стъпки може би — отвърна Релг.

— Само толкова? С тази скорост ще останем затворени тук цяла седмица.

— Ще останем тук, колкото е необходимо! — каза Релг с грубия си глас, докато се отдалечаваха.

В следващата галерия също имаше мурги и последва още една малка битка в мрака, Когато се върна, Мандорален куцаше.

— Защо не ме изчака? — попита Барак сърдито.

Мандорален сви рамене:

— Бяха само трима, милорд.

— Знаеш ли, няма никакъв смисъл човек да се опитва да говори с теб! — гласът на Барак звучеше възмутено.

— Добре ли си? — обърна се Поулгара към рицаря.

— Само една драскотина, милейди — отвърна Мандорален с безразличие. — Няма значение.

Скалистият под на галерията се раздвижи отново и гръмкият звук отекна през пещерите. Всички застинаха, но само след няколко мига трусът свърши.

Продължиха уверено надолу през коридорите и пещерите. По едно време, може би часове по-късно, една група от стотина мурги премина през галерията, недалече от тях. Фенерите им хвърляха премигващи отсенки по стените, а грубите им гласове отекваха в пещерите. След кратко съвещание шепнешком Барак и Мандорален ги оставиха да отминат необезпокоявани. Когато се отдалечиха достатъчно, Релг запали отново своята светлина и избра следващия проход. Продължиха да се спускат към основата на кулата и към съмнителната сигурност на земята, която ги очакваше навън.

Макар че песента на кълбото не стихваше, понесъл малкото момче на ръце, Гарион можеше поне да мисли, докато вървеше след Силк по криволичещите проходи. Струваше му се, че това беше възможно заради гласа, с който беше израснал, или просто защото „съзнанието“ на кълбото беше насочено към някой друг в момента.

Успяха. Независимо от всички трудности, които бяха срещу тях, те си върнаха кълбото. Търсенето на камъка, което така внезапно прекъсна спокойния му живот във Фалдор, беше приключило, но промени самия него до такава степен, че момчето, изпълзяло под портата на фермата във ветровитата есенна нощ, вече не съществуваше. Дори в този момент Гарион усещаше силата, която бе открил в себе си и знаеше, че има причина тя да е в него. По време на пътуването имаше малки загатвания — мъгляви и недоизказани — че връщането на кълбото е само началото на нещо много по-голямо и по-сериозно. Гарион беше абсолютно убеден, че това не е краят…

— Време е — каза сухият глас в съзнанието му.

— Какво искаш да кажеш?

— Защо всеки път трябва да обяснявам?

— Какво да обясняваш?

— Че знам какво мислиш. Не е като да сме две отделни същества, знаеш, нали?

— Добре тогава. Къде отиваме сега?

— В Рива.

— А след това?

— Ще видим.

— Няма ли да кажеш?

— Не, засега не. Не си стигнал дори до там, до където си мислиш, че си стигнал. Дълъг е пътят, който трябва да се извърви.

— Като няма да ми кажеш нищо, защо просто не ме оставиш на мира?

— Исках просто да те посъветвам да не си правиш планове за далечното бъдеще. Връщането на кълбото е само стъпка, много важна, но само начална стъпка…

Тогава, сякаш самото му споменаване напомни на кълбото за присъствието на Гарион, песента му се възвърна с пълна сила, а съсредоточеността на младия мъж се изпари…

След малко Релг спря, като вдигна мъждукащата светлина нависоко.

— Какъв е проблемът? — попита настоятелно Барак, като отново остави на земята тялото на Белгарат.

— Таванът е паднал — отвърна Релг, сочейки свлечените камъни, които бяха запушили прохода. — Не можем да минем.

Той погледна към леля Поул.

— Съжалявам — рече Релг и Гарион почувства, че той казва истината. — Жената, която оставихме тук, е потънала надолу.

— Намери друг път — каза бързо Поул.

— Няма друг път. Това беше единственият проход към дупката, където я намерихме.

— Тогава ще трябва да го разчистим.

Релг поклати глава тъжно.

— Така само ще предизвикаме нови срутвания. Вероятно тя също е затрупана, поне можем да се надяваме да е така.