Дейвид Едингс: Черната кула

— Възможно е! — тя сякаш не беше съвсем убедена в това. — Гледай да е около теб, Гарион. Не му позволявай да изгуби кълбото!

— Защо аз? — попита той, без да се замисли.

Тя го погледна косо.

— Добре, лельо Поул. — Знаеше, че няма смисъл да спори с нея.

— Какво беше това? — попита Барак, като вдигна ръка, за да ги накара да запазят тишина.

Някъде далече в мрака се чуваше говор — мърморене на груби гърлени гласове.

— Мурги! — прошепна Силк, а ръката му се насочи към кинжала.

— Колко са? — въпросът на Барак беше към леля Поул.

— Петима — отвърна тя. — Не, шестима. Единият изостава.

— Има ли гролими между тях?

Тя поклати глава.

— Да вървим, Мандорален! — измърмори огромният черек мрачно и измъкна меча си.

Рицарят кимна и премести собствения си меч от едната ръка в другата.

— Чакайте тук! — прошепна Барак на останалите. — Не би трябвало да се бавим дълго.

После двамата с Мандорален изчезнаха в мрака, а черните им дрехи се сливаха със сенките. Другите чакаха, напрягаха слух, за да доловят някакъв звук.

Странната песен започна отново да се натрапва в съзнанието на Гарион и караше мислите му да се реят безцелно. Някъде в далечината се чу дълъг съскащ звук от свличащи се надолу по склона камъчета. Това предизвика бъркотия от спомени в главата му. Струваше му се, че чува звъна на чука на Дурник при пристигането във фермата Фалдор, после бавните и тежки стъпки на конете и скрибуцането на вагоните, когато пренасяха ряпата на гърба на Дараин. Тогава започна всичко. Много ясно, сякаш беше там, той чу отново квиченето на прасето, което беше убил в покритите със сняг гори извън Вал Алорн, и след това тъжната песен от флейтата на арендското крепостно момче, която се извисяваше от осеяното с пънове поле към небето, а мургът Ашарак гледаше с омраза и страх белязаното му с множество рани лице.

Гарион отърси глава, като се опитваше да сложи ред в мислите си, но песента го теглеше обратно в онзи омаен спомен. Той чу отчетливо ужасното съскащо хрущене на тялото на Ашарак, който гореше под огромните древни дървета в гората на дриадите и отчаяната молба на гролима:

— Смили се, господарю!

Последваха писъците в двореца на Салмисра, когато Барак се превърна в ужасна мечка, която си проправяше път към тронната зала с лапи и нокти, а до него крачеше леля Поул, обзета от ледена ярост.

И тогава гласът, който винаги беше в ума му, се появи отново.

— Престани да се бориш с него!

— Какво е това? — попита настоятелно Гарион, като се опитваше да събере мислите си.

— Това е кълбото.

— Но какво прави?

— Иска да те опознае. Това е неговият начин да открива нещата.

— Не може ли да почака? Точно сега нямаме време за опознаване.

— Можеш да се опиташ да му обясниш това, ако искаш! — гласът сякаш се забавляваше. — Може и да те послуша, но се съмнявам. Толкова дълго те е чакало да се появиш.

— Защо мен?

— Никога ли не се изморяваш да го повтаряш?

— Прави ли същото с останалите?

— В по-малка степен, да. Можеш да се отпуснеш. По един или друг начин то ще получи това, което иска…

В тъмната далечина се чу внезапен звън от сблъсък на стомана в стомана и писък на изплашен човек. После настъпи тишина.

След малко доловиха стъпки и Барак и Мандорален се върнаха.

— Не успяхме да открием онзи, който вървеше последен — докладва Барак. — Как е Белгарат? Идва ли вече в съзнание?

Поулгара поклати глава.

— Все още е съвсем замаян — отвърна тя.

— Аз ще го нося тогава. По-добре ще е да тръгваме. Чака ни дълъг път надолу, а пещерите скоро ще се напълнят с мурги.

— Един момент — рече тя. — Релг, знаеш ли къде се намираме?

— Горе-долу.

— Заведи ни обратно до мястото, където оставихме робинята — нареди тя с тон, който не търпеше противоречие.

Лицето на Релг се стегна, но той не възрази.

Барак се наведе и вдигна безжизнения Белгарат. Гарион протегна ръце и момчето послушно дойде при него, като продължаваше да стиска камъка пред гърдите си като щит. Детето беше странно леко и Гарион го носеше почти без усилие. Релг вдигна слабо светещата дървена чаша, за да освети пътеката и поеха отново, като криволичеха, завиваха, следваха зигзагообразния маршрут, който ги водеше все по-навътре в мрачните пещери.

Тъмният връх зад тях сякаш потъваше зад раменете на Гарион и колкото повече се отдалечаваха, толкова повече той натежаваше и потъваше. Песента в главата му се появи отново и слабата светлина, която Релг носеше, също караше мислите му да блуждаят. Сега, когато знаеше какво става, нещата изглеждаха по-ясни. Песента отвори ума му и кълбото попиваше всяка мисъл и спомен, преминавайки през целия му живот. Камъкът проявяваше странно любопитство, задълбочаваше се върху неща, които Гарион никога не беше считал за важни и едва се докосваше до онези, които някога му се бяха сторили значими. Проследи в детайли всяка тяхна стъпка по време на дългото им пътешествие към Рак Ктхол. Премина отново през кристалната зала в планините над Марагор, където Гарион беше докоснал и съживил мъртвороденото жребче, странен необходим акт на изкупление, който сякаш компенсираше изгарянето на Ашарак. Слезе в долината, където Гарион преобърна огромната бяла скала в първия си опит да използва Волята и Думата. Кълбото почти подмина ужасната битка с Грал и Елдрак и посещението в пещерата на Улго, но прояви огромен интерес към щита от представи, който Гарион и леля Поул издигнаха, за да прикрият своето движение от търсещите умове на гролимите, докато приближаваха Рак Ктхол. Пренебрегна смъртта на Брил и отвратителната церемония в храма на Торак, но за сметка на това отдели много време на разговора между Белгарат и Ктучик във висящата кула на върховния жрец на гролимите. След това, много странно, се върна и проучи внимателно всеки спомен на Гарион за принцеса Се’Недра — за начина, по който слънцето огряваше медната й коса, за гъвкавата грациозност на движенията й, за аромата й, за всяко несъзнателно движение, за всеки трепет и игра на чувство по малкото й деликатно личице. Разпиляваше се из спомените му за Се’Недра по начин, който започна да притеснява Гарион. В същото време той установи, че е изненадан от това колко много неща, които принцесата е направила или казала, се бяха запечатали трайно в паметта му.