Дейвид Едингс: Черната кула

Алория обяви жестока война на синовете на Иса. Опустошиха градовете им и избиха всичко живо. В последния си час Салмисра призна, че жестокото дело е извършено по заповед на Торак Едноокия и неговия слуга Зедар.

Вече нямаше крал на Рива и пазител на златното кълбо. Макар и с нежелание, Бранд и родът му поеха управлението на Рива. Понесе се слух, който обикаляше земите навред в продължение на много години, че наследникът на Рива се е спасил в далечен край. Никой не успя да го открие, въпреки че жителите на Рива, скрити под сивите си мантии, обикаляха цялата земя да го търсят.

Мечът остана там, където Рива го беше забил. Златното кълбо все още стоеше на своето място, но камъкът изглеждаше унил и лишен от живот. У хората се засили чувството, че докато кълбото е на мястото си, Западът е защитен, дори когато Рива няма крал. Не се страхуваха, че някой може да открадне камъка, защото всеки, който го докоснеше, щеше да бъде моментално изпепелен, ако не принадлежеше към рода Рива.

Сега, когато наемниците му премахнаха краля на Рива и пазител на златното кълбо, Торак Едноокият започна да крои планове за завладяване на Запада. След толкова години той отново поведе армия от ангараци, готови да унищожат всеки и всичко, което му се противопостави. Ордите му опустошиха Алгария, продължиха през Арендия и стигнаха до град Воу Мимбре.

Белгарат и дъщеря му Поулгара Магьосницата, се явиха на наследника на рода Бранд и пазител на Рива, за да поговорят с него и да му дадат съвет. Заедно с тях Бранд поведе армията си към Воу Мимбре. В кървавата битка под стените на града Бранд използва силата на златното кълбо, за да надделее над Торак. Зедар тайно отмъкна тялото на господаря си и го скри. Въпреки уменията си обаче не успя да събуди бога. И отново мъжете на Запада се почувстваха сигурни и защитени от златното кълбо и Алдур.

Плъзнаха слухове за пророчество според което много скоро на престола в залата на кралете на Рива ще седне крал, който е истински потомък на Рива. После за всяка от дъщерите на императора на Толнедра твърдяха, че когато навърши шестнадесет години, кралят на Рива ще се появи и тя ще стане негова жена. Но малцина вярваха, че всичко това ще се сбъдне някога. Минаха години, векове и Западът все още беше защитен. Камъкът стоеше на своето място все така тих и мрачен върху дръжката на меча. А някъде там страшният Торак спеше и сънят му щеше да продължи, докато се завърне кралят на Рива, което сякаш никога нямаше да стане.

Тук повествованието трябва да спре. Но истинската хроника никога не свършва. Когато коварни мъже кроят планове да ограбват и да рушат, нищо не може да остане спокойно за дълго.

Отново минаха векове. Понесе се нов слух, който този път разтревожи онези, които бяха най-високо във властта. Шепнеше се, че златното кълбо е откраднато. Тогава Белгарат и Поулгара отново бяха видени да бродят из земите на Запада. Този път те взеха със себе си млад мъж на име Гарион, който наричаше Белгарат свой дядо, а Поулгара леля. Докато пътуваха, към тях се присъединяваха странни хора.

На съвета, свикан от алорнските крале, Белгарат разкри, че Зедар е успял по някакъв начин да открадне златното кълбо от меча и може би вече пътува на изток, за да се опита да събуди с него спящия Торак. Там трябваше да отиде и Белгарат, придружен от хората си, за да спаси кълбото.

По-късно Белгарат откри, че Зедар е намерил едно младо непорочно момче, което можеше да докосва златното кълбо, без да бъде наранено. Следите водеха към мрачните и опасни покои на Гролим, където бяха свещениците на Торак. Там Ктучик беше затворил златното кълбо и момчето, за да ги скрие от Зедар.

След време това пътешествие на Белгарат за спасяването на златното кълбо щеше да стане известно като Белгариада. Завършекът на историята е забулен от Пророчеството. Но дори и за него последвалите събития са неизвестни.

Ктучик беше мъртъв, дори повече от мъртъв. Цялата земя се тресеше и стенеше в отговор на неговото унищожение. Гарион и останалите избягаха през димните галерии, които прорязваха люлеещите се базалтови скали. Около тях се рушаха и свличаха отломки, които се разбиваха и ги засипваха в мрака като дъжд. Докато Гарион бягаше, умът му също бясно препускаше. Мислите го връхлитаха една след друга хаотично, без всякаква последователност. Беше зашеметен от чудовищността на това, което току-що се бе случило. Бягството беше единственият изход и той тичаше, без дори да осъзнава, че го прави.