Дейвид Едингс: Черната кула

— Ето там! — извика някой над тях.

Гарион вдигна глава. На около петдесет крачки нагоре стояха десетина мурги. Облечени в черни роби, с извадени мечове те стояха при отвора на пещерата. Иззад гърбовете им излизаха облаци прах. Един от тях сочеше припряно към бегълците. Тогава върхът забуча отново. Още едно парче от скалата се откъсна и полетя надолу в бездната, отнасяйки със себе си пищящите мурги.

— Бягайте! — извика Релг и всички се втурнаха след него обратно към тъмнината на ужасните пещери.

— Спрете за миг — каза Барак задъхано, след като бяха изминали обратно неколкостотин ярда. — Чакайте да си поема дъх.

Той остави тялото на Белгарат на земята, сърцето му биеше ускорено.

— Да Ви помогна, милорд? — предложи Мандорален.

— Не — отвърна запъхтян Барак. — Мога да се справя сам.

Огромният мъж се огледа.

— Какво стана? Кой предизвика всичко това?

— Белгарат и Ктучик малко се поспречкаха — отговори му Силк язвително, като се опита да омаловажи случилото се. — Към края нещата излязоха извън контрол.

— Какво стана с Ктучик? — попита Барак, като се опитваше да си поеме дъх. — Не видях никой друг, когато с Мандорален нахлухме в стаята.

— Той се самоунищожи — отвърна Поулгара и коленичи да погледне лицето на Белгарат.

— Там не видяхме никого, милейди — отбеляза Мандорален, като се оглеждаше в тъмнината, стиснал здраво огромния си меч.

— Не беше останало много от него — каза Силк.

— На сигурно място ли сме тук? — Поулгара попита Релг.

Улгото допря ухо до стената на прохода и се заслуша. След това кимна с глава:

— Засега — отвърна той.

— Да спрем за малко тогава. Искам да видя как е баща ми. Дайте малко светлина насам.

Релг бръкна в торбичката, която висеше на колана му, и разбърка двете вещества, които даваха слабата светлина на улгосите.

Силк погледна към Поулгара с любопитство.

— Какво се случи всъщност? — попита я той. — Белгарат ли направи това с Ктучик?

Тя поклати глава, докато ръцете й докосваха леко гърдите на баща й.

— По някаква причина Ктучик се опита да разруши кълбото — рече Поулгара. — После се случи нещо, което го изплаши толкова много, че той забрави първото си правило.

Докато пускаше малкото момче да стъпи на земята, внезапно Гарион си спомни онова, което видя, когато набързо се опита да погледне в ума на Ктучик точно преди гролимът да произнесе фаталната фраза „Да не бъде“, която го изпрати в нищото. Още веднъж той си припомни онзи образ, който изникна в ума на висшия жрец — образа на самия Гарион, който държи кълбото в ръката си — и почувства сляпата, безразсъдна паника, която това видение предизвика у Ктучик. Защо? Защо се изплаши така безразсъдно гролимът?

— Какво му стана, лельо Поул? — попита той. Трябваше да знае отговора.

— Той вече не съществува — отвърна тя. — Дори веществото, от което беше направен, изчезна.

— Нямах това предвид — започна Гарион, но Барак го прекъсна.

— Унищожи ли кълбото? — попита огромният мъж с лека погнуса в гласа.

— Нищо не може да унищожи кълбото — рече Поулгара спокойно.

— Къде е тогава?

Малкото момче издърпа ръката си от тази на Гарион и се приближи смело до огромния черек.

— Задача? — попита момчето, като държеше облия сив камък в ръката си.

Барак се отдръпна. „Белар!“ прокле той и бързо скри длан зад гърба си.

— Накарай го да спре да размахва кълбото така, Поулгара. Не знае ли колко е опасно?

— Съмнявам се.

— Как е Белгарат? — попита Силк.

— Сърцето му е все още здраво — отговори Поулгара. — Но е изморен. Тази битка едва не го уби.

С дълго заглъхващо потреперване земетресението отшумя и настъпи още по-потискаща тишина.

— Свърши ли всичко? — попита Дурник, като се оглеждаше нервно наоколо.

— Вероятно не — прошепна Релг сред внезапното затишие. — Едно земетресение обикновено продължава доста дълго.

Барак наблюдаваше с любопитство малкото момче:

— Откъде се появи той?

Боботещият му глас също звучеше приглушено.

— Беше в кулата с Ктучик — отговори му Поулгара. — Това е детето, отгледано от Зедар, за да открадне кълбото.

— То изобщо не прилича на крадец.

— Всъщност момчето не е истински крадец.

Поулгара погледна тъжно към самотното русо дете.

— Някой трябва да го наблюдава — отбеляза тя. — Има нещо странно в него. Ще го погледна, като слезем долу, сега мозъкът ми е претоварен с други неща.

— Възможно ли е да е от кълбото? — попита Силк с любопитство. — Чувал съм, че има странен ефект върху хората.