Дейвид Едингс - Пророчеството

който разкрива историята на Войната между Боговете и постъпките на вълшебника Белгарат

из КНИГАТА НА АЛОРН

Когато светът беше млад, седмината Богове живееха в хармония и човешките раси бяха като един народ. Белар, най-младият измежду Боговете, беше обикнат от племето алорн. Той дълго оставяше с тях, ценеше ги и племето процъфтяваше под неговите грижи. Другите Богове също събраха народи около себе си, и всеки Бог обичаше своя собствен народ.

Но най-големият брат на Белар, Алдур, нямаше свой народ. Той живееше уединено, настрана от хората и Боговете, докато един ден го намери едно бездомно дете. Алдур прие детето за свой ученик и го нарече Белгарат. Белгарат научи тайната на Волята и на Света и стана вълшебник. В годините, които дойдоха след това, други хора също намериха самотния Бог. Те се присъединяваха към братството, за се учат от Алдур, и времето не можеше да ги състари.

После се случи така, че Алдур взе един кръгъл камък, не по-голям от сърцето на дете, и започна да го върти в ръката си и да го вае, докато камъкът се превърна в жива душа. Могъществото на живия скъпоценен камък, който хората нарекоха Кълбото на Алдур, беше огромно и Алдур вършеше с него чудеса.

Най-красивият измежду всичките Богове беше Торак и неговият народ бяха ангараките. Те принасяха жертви в негова чест и ги изгаряха, наричаха го Повелител на Боговете, а Торак започна да харесва мириса на жертвоприношенията и хвалебствените думи. Един ден обаче той чу за Кълбото на Алдур и от този миг насетне загуби покой.

Накрая, като се престори, той отиде при Алдур.

— Братко — подхвана Торак, — не е прилично да страниш от нас и да отбягваш съветите на братята си. Забрави този скъпоценен камък, който изкушава ума ти и го кара да отхвърля дружбата ти с нас.

Алдур прозря в душата на своя брат и го смъмри:

— Защо дириш върховенство и власт, Торак? Ангарак не е ли достатъчен за теб? Не се стреми, обзет от сляпа гордост, да притежаваш Кълбото, защото то ще те убие.

Горчив беше срамът на Торак при думите на Алдур; той вдигна ръка и удари своя брат. После грабна скъпоценния камък и избяга.

Другите Богове умоляваха Торак да върне Кълбото, но той не се съгласи. След това народите на човеците се вдигнаха срещу тълпите на ангараките и започнаха война срещу тях. Войните на Боговете и хората бушуваха из цялата земя, близо до планините Корим. Торак вдигна Кълбото и наложи на своята воля да се обедини с неговата, за да разцепи земята на две. Планините се сгромолясаха и морето ги заля. Но Белар и Алдур съюзиха волите си и поставиха граници пред морето. Ала човешките народи се разделиха един от друг. Същото се случи и с Боговете.

Когато Торак вдигна живото Кълбо срещу земята, своята майка, тя се събуди и започна да блести със свещен пламък. Лицето на Торак бе обгорено от син огън. Обзет от болка, той започна да мята планините в различни посоки; обезумял в страданието си, раздра земята; гърчещ се в агония, Богът прогони морето от мястото му. Лявата му ръка лумна в пламъци и се превърна в пепел, плътта от лявата страна на лицето му се стопи като восък, лявото му око стана на пара в черепа. Със страховит вик той се хвърли в морето, за да угаси огъня, ала мъката му беше безконечна.

Когато Торак се изправи от водата, дясната част от тялото му все още беше красива, ала лявата беше обгоряла и осеяна с ужасни белези от огъня на Кълбото. Като се гърчеше от неописуема болка, Богът поведе своите хора на изток и там те построиха огромен град в равнината Малореа. Нарекоха го Ктхол Мишрак — Градът на нощта, защото Торак скри обезобразеното си тяло в тъмнина. Ангараките издигнаха желязна кула за своя Бог и поставиха Кълбото в желязно ковчеже в стаята на самия връх на кулата. Торак често стоеше пред ковчежето, ала после побягваше, разтърсван от ридания, защото неговият копнеж да гледа Кълбото можеше да помъти разсъдъка му и той щеше да загине.

Вековете бягаха един след друг в земята на ангараките и те започнаха да наричат своя осакатен Бог Кал Торак, сиреч той беше и техен крал, и техен Бог.

Белар бе завел алорните на север. Измежду всички човешки народи те бяха най-смелите и най-войнствените, а Белар всели вечна омраза към ангараките в техните сърца. С жестоки мечове и брадви те кръстосваха северните земи, стигаха дори до вечните ледени полета, търсейки път към своите древни врагове.