Дейвид Едингс - Пророчеството

Втората му дъщеря — със светла кожа и златисти коси — не носеше никакъв белег. Той я нарече Белдаран. Бащата и тъмнокосата й сестра я обичаха повече от всичко на света и се бореха помежду си за нейната обич.

Когато Поулгара и Белдаран станаха на шестнадесет години, духът на Алдур се яви на Белгарат по време на сън и рече:

— Мой любими ученико, искам да съединя твоя род с рода на човека, който пази Кълбото. Затова избери коя от твоите две дъщери ще дадеш за жена на краля на Рива — коя от тях ще бъде майка на неговите синове, защото в този род е съсредоточена надеждата на света и мрачната мощ на Торак не бива да надделее над нея.

Дълбоко в душата си Белгарат чувстваше изкушение да избере Поулгара. Ала понеже знаеше какво бреме лежи върху плещите на краля на Рива, изпрати Белдаран и плака, когато тя напусна дома му. Поулгара също плака дълго и горчиво, защото предусещаше, че сестра й ще стане тленна и ще умре. Ала след време двамата се утешиха.

И вълшебникът и неговата дъщеря Поулгара обединиха силите си, за да наблюдават действията на Торак. Някои хора казват, че са още живи и продължават бдението си през всичките неизброими столетия оттогава до днес.

Първото нещо, което Гарион бе запомнил, беше кухнята във фермата на Фалдор и през целия си живот той изпитваше особено топло чувство към кухните и онези странни звуци и миризми, които, изглежда, по някакъв неведом начин се свързваха с жизненоважната значимост на храната, любовта, утехата, сигурността и преди всичко с усещането за дом. Независимо от висините, които Гарион достигна в живота си, той никога не забравяше, че всичките му спомени започват от тази кухня.

Кухнята във фермата на Фалдор беше обширна, с нисък, опрян върху множество греди таван. Бе пълна с тенджери, чайници, котли и огромни прави лопати, които бавно се обръщаха в подобни на пещери фурни с красиво извити сводове. Имаше дълги тежки маси, където месеха хляб и го оформяха на многобройни самуни; тук нарязваха пилетата и кълцаха на кубчета морковите и керевиза с бързи, сръчни, отсечени движения. Когато Гарион беше много малък, той си играеше под масите и много скоро се научи да пази ръцете и краката си от нозете на кухненските работници, които се трудеха около тях. А понякога късно следобед, когато беше уморен, се сгушваше в някой ъгъл и се взираше в потрепващите пламъчета, които блестяха и се отразяваха от стотиците излъскани тенджери, ножове и лъжици с дълги дръжки, наредени върху окачалки по варосаните стени; и съвсем замаян, полека се унасяше в сън, обзет от пълен покой и хармония със заобикалящия го свят.

Центърът на кухнята и на всичко, което се случваше тук, беше леля Поул. Тя, изглежда, бе в състояние да се намира навсякъде по едно и също време. Последното докосване, с което гъската се озоваваше в тигана, сръчното оформяне на надигащия се хляб, украсяването на пушената шунка, току-що измъкната от фурната, бе винаги нейно дело. Макар че в кухнята работеха още неколцина души, нито един хляб, яхния, супа, печено или зеленчук не излизаха от това помещение, без да бъдат докоснати поне веднъж от леля Поул. Тя долавяше по миризмата, вкуса или чрез някакъв по-висш инстинкт от какво се нуждае гозбата и на всяко ядене слагаше различни подправки, като добавяше тук щипка, там трошици от безбройните си глинени панички с ароматни треви. Около нея сякаш витаеше духът на магия, знание и мощ, които не бяха по силите на обикновените човешки същества. И все пак, дори когато беше най-заета, тя винаги със сигурност знаеше къде се намира Гарион. Даже в разгара на приготовленията, когато пъхаше сладките в пещта или украсяваше някоя торта, или когато зашиваше току-що напълненото пиле, тя бе в състояние, без да поглежда, да протегне крак и да го измъкне с петата или с глезена си изпод нозете на готвачите.

Когато той малко поотрасна, това дори стана игра. Гарион я дебнеше да се улиса и побягваше със здравите си малки крачета към вратата. Ала тя винаги го хващаше. А той се смееше, обвиваше ръце около шията й, целуваше я и отново започваше да я дебне, очаквайки повторния си шанс да избяга.

В тези ранни години от своя живот момчето бе напълно убедено, че леля Поул е най-важната и красива жена в целия свят. Е, поне бе най-високата жена във фермата на Фалдор — почти толкова висока, колкото мъж, — а лицето й бе винаги сериозно, дори строго — не и спрямо него, разбира се. Косата й беше дълга и много тъмна — почти черна, — но един кичур отляво над челото беше бял като току-що навалял сняг. Вечер, когато тя го завиваше в малкото му легло, сложено до нейното в стаята над кухнята, той протягаше ръка и докосваше този бял кичур; тя му се усмихваше и на свой ред докосваше лицето му с меката си ръка. После момчето заспиваше, доволно, че тя е тук и бди над него.