Дейвид Едингс - Черната кула

— Чувам мурги, които сноват насам-натам — докладва огромният мъж. — При ехото тук е трудно да се каже колко са далече, но като че ли проверяват всяка пещера и проход.

— Да намерим добре защитено място, господарю, и да ги накараме да мислят, че сме другаде — предложи бодро Мандорален.

— Интересна идея — отвърна Барак, — но се опасявам, че няма да стане. Рано или късно ще ни намерят.

— Аз ще се погрижа за това — каза Релг бързо, като прекъсна молитвите си и се изправи бързо на крака.

Ритуалите не бяха му помогнали и погледът му беше все още странен.

— Ще дойда с теб — предложи Барак.

Релг поклати глава:

— Само ще ми пречиш! — вече вървеше към прохода, който водеше обратно към планината.

— Какво му става? — попита Барак в недоумение.

— Мисля, че нашият приятел преживява религиозна криза — отвърна Силк, който ги наблюдаваше от входа на пещерата, където стоеше на пост.

— Пак ли?

— Така съзнанието му е ангажирано дори и в свободните моменти — отвърна Силк безгрижно.

— Елате да хапнете — каза им леля Поул, докато нареждаше резени хляб и сирене върху единия вързоп. — А после бих искала да погледна раната на крака ти, Мандорален.

След като се нахраниха и коляното на Мандорален бе превързано, Поулгара облече Тайба със странните дрехи, които Дурник беше извадил от вързопите. Тогава Поул насочи вниманието си към малкото момче. То отвърна на тъжния й поглед със също толкова сериозно изражение в очите, после протегна ръка и докосна белия кичур в косата й с любопитните си пръсти. Гарион се сепна от спомена за това, колко често той самият беше докосвал този кичур по съвсем същия начин и това предизвика у него пристъп на ревност, но бързо го потисна.

Малкото момче се усмихна с внезапно задоволство.

— Задача. — каза то твърдо, докато подаваше кълбото на леля Поул.

Тя поклати глава:

— Не, дете. Опасявам се, че не съм подходящият човек.

Тя го облече в дрехи, които трябваше да се подвият и привържат с канап на разни места, после седна с гръб до стената и протегна длани към него. Детето послушно седна в скута й, обви ръка около врата й и я целуна. След това притисна лице в нейното, въздъхна и веднага заспа. Поул сведе поглед към него, а лицето й имаше странно изражение — смесица от удивление и нежност и Гарион трябваше да се пребори с още един пристъп на ревност.

От пещерите над тях се чу силен тътен.

— Какво е това? — попита Дурник и се огледа притеснено.

— Релг, предполагам — отговори му Силк. — Като че ли предприема мерки за обезглавяване на мургите.

— Надявам се да не се увлече — Дурник нервно вдигна поглед към тавана на пещерата.

— Колко време ще ни трябва да стигнем до Долината? — попита Барак.

— Няколко седмици, вероятно — отвърна Силк. — Много ще зависи от терена и от това колко бързо гролимите ще организират преследването ни. Ако успеем да вземем достатъчно преднина, за да ги подведем по лъжлива следа, можем да ги изпратим на запад към границата на Толнедра, а ние да продължим към Долината, без да е нужно да се крием — изхили се дребното човече. — Чувството, че заблуждавам цялата мурго нация ми допада — добави той.

— Не е нужно да си толкова изобретателен — рече му Барак. — Хетар ще ни чака във Долината заедно с крал Чо-Хаг и половината алгарски родове. Ще бъдат доста разочаровани, ако не им заведем поне няколко мурги.

— Животът е пълен с разочарования — каза Силк язвително. — Доколкото си спомням, източният бряг на Долината е доста стръмен и неравен. Ще ни трябват поне няколко дни, за да се спуснем по него, и не мисля, че бихме искали да правим това с цялото мургско кралство по петите ни.

Беше ранен следобед, когато Релг се върна. Като че ли усилието беше притъпило една част от бурята в главата му, но той продължи да гледа странно и сякаш нарочно избягваше виолетовия поглед на Тайба.

— Срутих таваните на всички пещери, които водят към тази — уведоми ги Релг кратко. — Сега сме на сигурно място.

Поулгара, която изглеждаше заспала, отвори очи:

— Почини си малко!

Той кимна и веднага се отправи към завивките си.

През останалата част от деня си почиваха в пещерата, като се редуваха да пазят на тесния вход. Погубената земя от черен пясък и оголени от вятъра скали, която се простираше отвъд сипея в основата на кулата, беше оживена от мургски ездачи, лутащи се напред-назад в яростно и неорганизирано преследване.

— Изглеждат така, сякаш и те самите не знаят какво правят — каза Гарион шепнешком на Силк, докато пазеха двамата.