Дейвид Едингс - Черната кула

— Това е въпрос на стил, скъпи ми Барак — отвърна Силк високомерно. — Немарливата работа обикновено формира навици.

Когато първите метално сиви отблясъци на зората изпълзяха по зимното небе, те се приютиха сред камънаците на един от хребетите, които обграждаха погубената земя. Дурник, Барак и Мандорален опънаха старателно палатките върху тясното дефиле по западния склон на хребета и ги посипаха отгоре с пясък, за да прикрият временното си убежище.

— Може би е по-добре да не палим огън — каза Дурник на Поулгара, докато водеха конете към прикритието — заради дима, пък и заради всичко останало.

Тя кимна в съгласие.

— Имаме нужда от топла храна — рече Поул, — но мисля, че ще трябва да изчакаме.

Закусиха с хляб и сирене и започнаха да се настаняват удобно, като се надяваха да проспят деня, за да могат да яздят отново през следващата нощ.

— Не бих отказал една баня — Силк изтърсваше пясъка от косата си.

Малкото момче го погледна леко намръщено. След това се приближи и му предложи кълбото.

— Задача? — попита то.

Силк внимателно скри ръце зад гърба си и поклати глава.

— Само тази дума ли знае? — Силк попита Поулгара.

— Така изглежда — отвърна му тя.

— Не виждам връзката — каза Силк. — Какво иска да каже?

— Вероятно са му повтаряли, че трябва да изпълни една задача — обясни тя, — да открадне кълбото. Предполагам, че Зедар му е повтарял това стотици пъти, още докато е бил бебе и думата се е запечатала в съзнанието му.

— Малко е объркващо — Силк продължаваше да държи ръцете си зад гърба. — Изглежда много на място понякога.

— Той като че ли не мисли по начина, по който мислим ние — заключи Поул. — Единствената цел в живота му е да предаде кълбото на някого. На когото и да е всъщност. — Тя се намръщи замислено. — Дурник, защо не се опиташ да му направиш някаква торбичка, в която да го сложи, и ще я при вържем на кръста му. Може би ако не е в ръцете му през цялото време, ще престане да мисли за кълбото толкова много.

— Разбира се — съгласи се Дурник. — Трябваше сам да се сетя.

Той се отправи към вързопите, извади изгорена кожена престилка и направи торбичка от едно голямо парче, което отряза от нея.

— Момче — каза той като свърши. — Ела тук.

Малкото момче изучаваше с любопитство един доста изсъхнал храст в горния край на хребета и не даваше вид да е чуло ковача.

— Ей, ти, Задача! — извика Дурник.

Момчето се огледа бързо, усмихна се и отиде при Дурник.

— Защо го нарече така? — попита любопитно Силк.

Дурник сви рамене.

— Той очевидно харесва тази дума и реагира, като я чуе. Мисля, че ще свърши работа, докато му измислим по-подходящо име.

— Задача? — попита детето и подаде кълбото на Дурник.

Дурник му се усмихна, наведе се и поднесе отворената торбичката към него.

— Пусни го тук, Задача — нареди той. — Ще го завържем здраво, за да не го загубиш.

Малкото момче със задоволство пусна кълбото в кожената торбичка.

— Задача — каза то сериозно.

— Предполагам — съгласи се Дурник. Той стегна здраво връзката на торбичката и я привърза към въжето, което момчето използваше за колан. — Ето това е, Задача. Сега всичко е сигурно и спокойно.

Задача огледа внимателно торбичката и я подръпна няколко пъти, като че ли да се увери, че е завързана здраво. После се засмя щастливо, обгърна с ръце врата на Дурник и го целуна по бузата.

— Добро момче — каза Дурник, който изглеждаше леко притеснен.

— Той е съвсем невинен — обади се леля Поул от мястото, където наглеждаше спящия Белгарат. — Той няма представа за разликата между доброто и злото, така че всичко му изглежда добро.

— Чудя се какво ли е да гледаш на света по този начин — замисли се Тайба и погали усмихнатото лице на момчето. — Никаква мъка, никакъв страх, никаква болка — просто обичаш всичко, което виждаш, защото вярваш, че всичко е добро.

Най-после Релг вдигна поглед. Притесненото изражение, което беше изписано върху лицето му от мига, в който спаси затрупаната жена, отстъпи място на обичайния фанатичен поглед на улгоса.

— Чудовищно — ахна той.

Тайба се обърна към него и погледът й стана по-суров.

— Какво чудовищно има в щастието? — попита тя настоятелно, като прегърна момчето.

— Ние не сме тук, за да бъдем щастливи — отвърна той, старателно избягвайки очите й.

— А за какво сме тук тогава? — предизвика го тя.

— За да служим на нашия Бог и да се пазим от греха.

Той упорито отказваше да я погледне, а гласът му прозвуча малко колебливо.