Дейвид Едингс - Черната кула

Слънцето тъкмо потъваше зад облаците в западната част на хоризонта, като оцветяваше небето в огненочервени петна; а силният вятър носеше със себе си студ и прах, които проникваха през входа на пещерата.

— Мога да си представя, че в момента цари известна бъркотия в Рак Ктхол — каза Силк. — Вече никой не командва и това обърква мургите. Разкъсват се на парчета, когато няма кой да издава заповеди.

— Това няма ли да затрудни излизането ни? — попита Гарион. — Имам предвид, че те никъде не отиват. Просто се мотаят наоколо. Как ще минем през тях?

Силк сви рамене.

— Просто ще си сложим качулките и ще се смесим с тях. — Той придърпа грубия плат на дрехата си по-плътно до тялото, за да го предпази от студа, обърна се и огледа хората в пещерата.

— Слънцето залязва — каза им той.

— Да изчакаме, докато се стъмни напълно — отвърна Поулгара. Тя беше завила внимателно малкото момче в една от старите туники на Гарион.

— Само да се поотдалечим малко, и ще им пусна лъжлива следа — каза Силк. — Мургите са доста глупави понякога, а ние не искаме те да пропуснат нашата следа. — Обърна се отново към залеза. — Ще бъде студена нощ. — отбеляза той, без да говори конкретно на някого.

— Гарион — каза леля Поул, докато се изправяше, — стойте с Дурник близо до Тайба. Тя не е яздила никога досега и може да има нужда от помощ в началото.

— А момченцето? — попита Дурник.

— То ще язди с мен.

— Ами Белгарат? — попита Мандорален, като погледна към все още спящия стар магьосник.

— Като дойде времето, просто ще го сложим на коня — каза Поулгара. — Мога да го държа на седлото, стига само да не правим резки промени в посоката. Стана ли по-тъмно?

— По-добре да изчакаме още малко — отвърна Силк. — Все още е светло.

Зачакаха. Вечерното небе започна да става виолетово, показаха се и първите звезди, които блестяха студено и много надалече. Търсещите мурги запалиха фенери.

— Да тръгваме, а — предложи Силк и се изправи.

Изведоха тихо конете от пещерата и се отправиха надолу по сипея към пясъка. Там спряха за известно време и изчакаха една група мурги с фенери в ръце да премине на няколко ярда от тях.

— Не се разделяйте. — каза им Силк, докато се качваха на конете.

— Колко има до края на погубената земя? — Барак попита дребния мъж, докато се качваше на коня си, мърморейки.

— Два дни бърза езда — отвърна Силк. — Или нощи в този случай. По всяка вероятност ще използваме прикритието на нощта. Изобщо не приличаме на мурги.

— Да тръгваме — каза Поулгара.

Потеглиха отначало бавно, докато Тайба се почувства по-уверена в себе си и Белгарат показа, че може да се задържи на седлото, въпреки че още не можеше да комуникира с никого. След това препуснаха в лек галоп и продължиха по-бързо, но без да изморяват конете.

Като прекосиха първия мост, налетяха на една група мурги с фенери в ръце.

— Кой е там? — попита настоятелно Силк с характерния груб акцент на мургите. — Кои сте вие?

— От Рак Ктхол сме — отговори почтително един от тях.

— Знам това, приятел — излая Силк. — Попитах кои сте.

— Трета фаланга — отвърна мургът сковано.

— Това е друго нещо. Загасете фенерите! Как си мислите, че можете да видите по-далеч от десет фута, като светят в очите ви?

Фенерите бяха загасени веднага.

— Започнете да търсите на север — нареди Силк. — Девета фаланга покрива този участък.

— Но…

— Ще ми противоречите ли?

— Не, но…

— Тръгвайте! Веднага!

Мургите обърнаха конете и изчезнаха в мрака в бърз галоп.

— Умно — каза Барак с възхищение.

Силк сви рамене.

— Доста елементарно — отвърна той. — Хората са благодарни на малко команди, когато са объркани. Да тръгваме, а?

Имаше и други сблъсъци през дългата студена безлунна нощ, докато яздеха на запад. Бяха неизбежни заради ордите мурги, които преобръщаха погубената земя, търсейки тях, но Силк се справяше добре при всяка среща и нощта премина без значими инциденти.

Призори дребният мъж започна умело да изпуска различни предмети, за да остави следи.

— Малко преигравам може би — каза той критично, като погледна старата обувка, която току-що беше захвърлил в смачкания от конските копита пясък зад тях.

— За какво говориш? — попита Барак.

— За следите — отвърна Силк. — Искаме да ни следват, помниш ли? Трябва да мислят, че сме се отправили към Толнедра.

— Е, и?

— Просто казах, че е малко недоизпипано.

— Ти винаги се тревожиш прекалено много за подобни неща.