Дейвид Едингс - Черната кула

— Е, аз нямам бог — отвърна Тайба дръзко. — Вероятно това дете също няма бог, така че ако не възразяваш, ние двамата просто ще се опитаме да бъдем щастливи, а ако грехът се окаже част от щастието, какво от това?

— Нямаш ли срам? — попита задавено той.

— Аз съм това, което съм — отвърна тя — и няма да се извинявам, защото никой не ме е питал какво искам.

— Момче — Релг сграбчи детето, — махни се от нея веднага.

Тайба се изправи, лицето й се стегна още повече и тя се обърна дръзко към него.

— Какво си мислиш, че ще направиш? — попита тя настоятелно.

— Ще се боря с греха винаги, когато се сблъскам с него — заяви той.

— Грях, грях, грях! — избухна тя. — За това ли мислиш постоянно?

— Това е постоянната ми грижа. Боря се с него всеки миг.

Тя се изсмя.

— Колко досадно. Не можеш ли да измислиш нещо друго? О, забравих — добави тя с насмешка. — И всичките тези молитви, нали? Цялото бръщолевене за това колко си низък! Мисля, че отегчаваш този твой УЛ ужасно много понякога, знаеш ли?

Релг вдигна юмрук ядосано.

— Никога не споменавай името на УЛ отново!

— Ще ме удариш ли за това? Няма да има голямо значение. Хората са ме удряли през целия ми живот. Давай, Релг. Защо не ме удариш? — Тя вдигна към него мръсното си лице.

Ръката на Релг се отпусна.

Усещайки превъзходството си, Тайба постави ръце на деколтето на грубата сива рокля, която Поулгара й беше дала.

— Мога да те спра, Релг! — започна да развързва роклята. — Погледни ме. И без друго постоянно ме гледаш, виждала съм как се впиват очите ти в мен. Можеш да ме наричаш, както искаш и да разправяш, че съм грешница, но въпреки това ме зяпаш. Погледни тогава. Не се крий. — Тя продължи да разхлабва роклята си — Ако си освободен от греха, не би трябвало изобщо да се притесняваш от тялото ми.

Очите на Релг щяха да изхвръкнат.

— Тялото ми не ме притеснява, но теб явно те травмира, не е ли така? Къде е прегрешението тогава — в моя или в твоя мозък? Мога да те удавя в грях, когато си поискам. Просто трябва да направя това. — И тя разтвори роклята си.

Релг се обърна, като издаваше странни звуци.

— Не искаш ли да гледаш, Релг? — присмя му се Тайба, докато той тичаше навън.

— Солидно оръжие имаш, Тайба — поздрави я Силк.

— Това е единственото оръжие, което имах в робските килии — отвърна му тя. — Научих се да го използвам, когато се наложи.

Закопча старателно роклята си и се обърна към Задача, сякаш нищо не се беше случило.

— Какъв е целият този шум? — измърмори Белгарат и се надигна леко. Всички се обърнаха бързо към него.

— Релг и Тайба проведоха една теологична дискусия — отговори весело Силк. — Крайните аргументи бяха много интересни. Ти как си?

Но старият човек беше потънал в сън отново.

— Поне започна да идва на себе си — отбеляза Дурник.

— След няколко дни ще се възстанови напълно — каза Поулгара и постави ръка на челото му. — Още е много слаб.

Гарион спа през по-голямата част от деня, завит с одеялото си върху каменната земя. Когато студът и най-вече неудобната скала под бедрото му го събудиха, най-после беше късен следобед. Силк стоеше на пост при устието на дефилето и се взираше в черния пясък и сивкавата солена пръст, но всички останали спяха. Докато слизаше тихо към мястото, където седеше Силк, Гарион видя, че леля Поул спеше прегърнала Задача и прогони моментния пристъп на ревност. Тайба измърмори нещо, докато минаваше покрай нея, но с един бърз поглед разбра, че не е будна. Тя лежеше недалече от Релг и в съня си сякаш беше протегнала ръце към спящия улго.

Малкото остро лице на Силк изглеждаше бодро, без никакви признаци на умора.

— Добро утро! — измърмори той. — Или каквото е там.

— Никога ли не се изморяваш? — попита тихо Гарион, за да не събуди останалите.

— Поспах малко — отвърна му Силк.

Дурник се измъкна от навеса и се присъедини към тях, като се прозяваше и търкаше очи.

— Ще те сменя — каза той на Силк. — Забеляза ли нещо?

Той присви очи срещу залязващото слънце.

Силк вдигна рамене.

— Няколко мурги. Бяха на юг от нас. Мисля, че никой не е открил следите ни все още. Май ще трябва да ги направим по-явни.

Гарион почувства странна потискаща тежест във врата. Огледа се притеснено наоколо. И тогава без никакво предупреждение го проряза силна болка, която сякаш премина през мозъка му. Пое си дълбоко дъх и засили волята си, опитвайки се да отблъсне атаката.

— Какво става? — попита Силк.

— Гролим — изръмжа Гарион и събра цялата си воля, като че ли се подготвяше за битка.