Дейвид Едингс - Черната кула

Тогава Релг се втурна иззад сянката и при сблъсъка наруши равновесието на мурга, а после заби извития си като кука нож под ребрата на мъжа. Мургът се присви бързо, потрепери и се свлече мъртъв от седлото.

— Защо го направи? — попита Гарион, без да се замисли. — Това беше моят мург.

Барак, който наблюдаваше касапницата, се засмя и внезапният му изблик на веселие прозвуча изненадващо в мрака.

— Той започва да се държи жестоко с нас, не мислите ли?

— Все пак уменията му са забележителни — рече Мандорален одобрително.

Духът на Гарион се разпали. Огледа се нетърпеливо, търсейки още някой, с когото да се бие, но всички мурги бяха вече мъртви.

— Сами ли бяха? — попита той настоятелно и малко задъхано. — Искам да кажа, имаше ли други след тях? Може би трябва да отидем да проверим.

— Ние искаме да открият следите ни все пак — напомни му Силк. — Естествено, това зависи от теб, Гарион, но ако избием всички мурги в околността, няма да има кой да докладва в Рак Ктхол в каква посока сме поели, нали така?

— О! — Гарион се почувства малко глупаво — Забравих за това.

— Трябва да мислиш за големия план, Гарион, а не да се разпиляваш покрай тези дребни странични приключения.

— Може би малко се поувлякох.

— Добрият водач не може да си позволява такова нещо.

— Добре. — Гарион се почувства малко неловко.

— Исках да се уверя, че си ме разбрал, това е всичко.

Гарион не отговори, но започна да долавя какво беше онова нещо у Силк, което дразнеше Белгарат толкова много. Водачеството си беше достатъчна тежест и без постоянните иронични забележки на дребното човече с лице на невестулка, които още повече усложняваха нещата.

— Добре ли си? — Тайба попита Релг със странна нотка на загриженост в гласа.

Улгото продължаваше да стои на колене до трупа на мурга, когото беше убил.

— Остави ме на мира — Отвърна й той рязко.

— Не бъди глупак. Ранен ли си? Дай да видя.

— Не ме докосвай! — той се отдръпна от протегнатата й ръка. — Белгарион, накарай я да се махне от мен.

Гарион вътрешно изстена.

— Какво има сега? — попита той.

— Аз убих този човек — отвърна Релг. — Има някои неща, които трябва да направя, определени молитви, за да се пречистя. Тя ми пречи.

Гарион потисна желанието си да наругае някого.

— Моля те, Тайба — каза той възможно най-спокойно, — просто го остави на мира.

— Исках само да видя дали е добре — Отвърна тя малко сприхаво. — Не съм го наранявала.

На лицето й имаше странно изражение, което Гарион не би могъл да разбере.

Тайба се усмихна леко, гледайки към коленичилия улго. Без предупреждение, тя отново протегна ръка към него.

Релг се отдръпна.

— Не! — извика той.

Тайба се засмя с кратък гърлен звук и отмина, като си тананикаше тихичко.

След като Релг изпълни ритуалите си за пречистване на мъртвото тяло на мурга, се качиха отново на конете и продължиха. Лунният рог беше високо в студеното небе и хвърляше бледа светлина върху черните пясъци, а Гарион непрестанно се оглеждаше и се опитваше да долови всяка опасност, която можеше да ги дебне наоколо. Поглеждаше често към леля Поул, искаше му се да не е така напълно откъсната от него, но тя изглеждаше изцяло погълната от изграждането на щита на волята. Поул яздеше притиснала Задача плътно до себе си, а погледът й беше далечен, неразгадаем. Гарион погледна с надежда към Белгарат, но старият човек нямаше и най-малка представа за заобикалящата го действителност, въпреки че идваше на себе си от време на време. Гарион въздъхна и погледът му стана отново напрегнат и съсредоточен. Яздеха в самия край на нощта, в хапещия студ, осветени от оскъдната лунна светлина, а звездите блещукаха като ледени точки в небето над тях.

Изведнъж Гарион усети бучене в главата си, един звук, който имаше странно ехо, а щитът на силата, който се издигаше около леля Поул, затрептя с грозен оранжев пламък. Внезапно и рязко той събра цялата си воля и изрече една единствена дума. Нямаше никаква представа коя точно дума беше използвал, но изглежда тя свърши работа. Подобно на кон, който разгонва ято хранещи се птички, волята му разпръсна мощната мисловна атака срещу леля Поул и Задача. С тази атака беше ангажиран повече от един мозък, той го усети, но това като че ли не беше от значение. Гарион изпита моментно разочарование, дори страх, когато обединените сили на нападателите на леля Поул се разпаднаха и се отдръпнаха.

— Не беше зле — отбеляза гласът в ума му. — Малко тромаво може би, но никак не беше зле.