Дейвид Едингс - Черната кула

— Как са те? — попита го Гарион, като се приближи.

— Понасят го много добре — отвърна Дурник. — Все пак изминали са дълъг път и на някои започва да им личи.

— Можем ли да направим нещо за тях?

— Една седмица почивка на хубава ливада може би — отговори Дурник, като се усмихна тъжно.

Гарион се засмя.

— Мисля, че на всички ще ни се отрази добре едноседмична почивка на хубава ливада.

— Ти наистина си пораснал, Гарион — отбеляза Дурник, като вдигаше поредното копито, за да го прегледа за наранявания.

Гарион погледна ръката си и забеляза, че китката му стърчи един-два инча от ръкава.

— Повечето дрехи са ми съвсем добре — отвърна той.

— Нямах това предвид — поколеба се Дурник. — Какво е усещането, Гарион? Да можеш да караш другите да правят нещата по твоя начин.

— Това ме плаши, Дурник — призна Гарион тихо. — Аз наистина не съм искал всичко това, но никога не съм имал избор.

— Знаеш ли, не трябва да му позволяваш да те плаши — каза Дурник и постави внимателно на земята конското копито. — Ако това е част от теб, то просто е част от теб — също като да си висок или да имаш руса коса.

— Не е съвсем така, Дурник. Височината и русата коса не могат да наранят никого. Това може.

Дурник се загледа в дългите сенки на хребета, които се простираха срещу току-що изгрялото слънце.

— Трябва да се научиш да бъдеш внимателен, това е всичко. Когато бях на твоите години, установих, че съм доста по-силен от другите млади мъже в селото, вероятно защото работех в ковачницата. Не исках да наранявам никого и затова никога не се борех с приятелите си. Един от тях мислеше, че съм страхливец и в продължение на около шест месеца ме предизвикваше, докато най-накрая избухнах.

— Пребори ли се с него?

Дурник кимна.

— Не може да се нарече точно състезание. Когато всичко свърши, той разбра в крайна сметка, че не съм страхливец. Дори отново станахме добри приятели, след като всичките му кости зараснаха и свикна с липсващите си зъби.

Гарион се изкиска, а Дурник се усмихна печално в отговор.

— Разбира се, след това се срамувах от себе.

Гарион почувства изключителна близост с този обикновен мъж. Дурник беше най-старият му приятел, човек, на когото можеше да разчита винаги.

— Това, което се опитвам да кажа, Гарион — продължи той сериозно, — е, че не можеш да из живееш живота си в страх от това, което си. В такъв случай рано или късно ще се появи някой, който няма да те разбере и ще трябва да му доказваш, че това, от което се страхуваш, не е той. А когато се стигне дотам, ще стане много по-лошо за теб, пък и за него също.

— Както стана с Ашарак?

Дурник кимна.

— Винаги е добре през живота си да бъдеш такъв, какъвто всъщност си. Не е редно да се държиш така, сякаш си нещо повече, но не бива и да се подценяваш. Разбираш ли сега какво се опитвам да ти кажа?

— Основният проблем, изглежда, е в това да откриеш какъв точно си — отбеляза Гарион.

Дурник се усмихна отново и се съгласи:

— Точно това води до много проблеми понякога.

Изведнъж усмивката изчезна от лицето му и той започна да диша тежко. После падна, гърчейки се на земята, притиснал ръце към стомаха си.

— Дурник! — изкрещя Гарион — Какво става?

Но Дурник не можеше да му отговори. Лицето му беше пепеляво и разкривено от агонията.

Гарион почувства странно, непознато напрежение и изведнъж разбра. Тъй като им пречеха да погубят Задача, йерарсите насочваха своята атака към останалите с надеждата, че леля Поул ще свали щита си. Страшен гняв забушува в гърдите му. Кръвта му сякаш гореше, а от устните му излезе гневен вик.

— Спокойно! — Отново беше гласът вътре в мозъка му.

— Какво да правя?

— Излез на светло.

Гарион не разбра какво точно означава това, но изтича между конете и застана под бледата утринна светлина.

— Скрий се в сянката си!

Той погледна сянката, която падаше на земята пред него, и се подчини на гласа. Не знаеше как точно го беше направил, но беше прелял цялата си воля и съзнание в сянката.

— Сега проследи мисълта им по обратния път и им отвърни. Бързо!

Изведнъж Гарион почувства, че лети. Затворен в сянката си, той докосна все още гърчещия се Дурник и като куче, което души наоколо, улови посоката на обединената мисъл, повалила приятеля му, и профуча във въздуха обратно, хиляди километри назад в погубената земя, към развалините на Рак Ктхол. Сякаш нямаше тегло и всичко, което виждаше, имаше странен лилав оттенък.

Гарион усети своята безмерност, когато влезе в стаята с разрушени стени, където деветима мъже в черни роби седяха и се опитваха да концентрират силата на своите умове, за да убият Дурник. Очите на всички бяха втренчени в огромен рубин, голям почти колкото човешка глава, който блестеше в средата на масата, около която седяха мъжете. Полегатите лъчи на утринното слънце бяха изкривили и уголемили сянката на Гарион, така че той изпълваше единия ъгъл на стаята и дори се беше привел леко, за да се побере под тавана.