Дейвид Едингс - Черната кула

— Спрете! — извика Гарион на злите възрастни мъже. — Оставете Дурник на мира!

Стъписаха се от внезапната му поява и той усети как мисълта, която изпращаха към Дурник чрез камъка на масата, се разколеба и започна да се разпада. Гарион пристъпи заплашително към тях и видя, че се свиха в лилавата светлина на камъка, която забулваше всичко като облак.

Тогава един от възрастните мъже — много слаб, с дълга мръсна брада и съвсем голо теме — сякаш се съвзе от моментния уплах.

— Не се разсейвайте! — рече той троснато на другите. — Задръжте мисълта си върху сендара!

— Оставете го на мира! — извика Гарион.

— И кой го казва? — попита старецът със слабия си глас.

— Аз го казвам.

— И кой си ти?

— Аз съм Белгарион. Оставете приятелите ми на мира!

Старецът се изсмя и смехът му беше смразяващ като този на Ктучик.

— Всъщност, ти си просто сянката на Белгарион — поправи го той. — Известен ни е номерът на сянката. Можеш да си говориш и да заплашваш, колкото си искаш. Ти си просто безсилната сянка на Белгарион.

— Оставете ни на мира!

— И какво ще направиш, ако не те послушаме?

По лицето на стареца се изписа презрение и учудване.

— Прав ли е? — попита Гарион гласа в своя мозък.

— Може и да е прав, а може и да не е — отвърна му гласът. — Няколко души са успели да преминат отвъд границата. Няма да разбереш дали и ти можеш да го направиш, ако не опиташ.

Въпреки силния си гняв, Гарион не искаше да убива никого.

— Лед! — каза той, като се концентрира върху идеята за студ и насочи волята си срещу старците.

Усещането беше странно, едва доловимо, почти безплътно, а бученето беше глухо и слабо.

Плешивият старец поклати глава с насмешка. Гарион изскърца с нереалните си зъби и си пое дълбоко въздух с изключителна съсредоточеност.

— Гори! — каза той, като насочваше волята си.

Нещо проблесна и след това изведнъж лумна. Силата на Гарионовата воля избухна. Тя беше насочена не към самия старец, а по-скоро към бакенбардите му.

Йерархът скочи и отстъпи назад, залитайки и възкликна с дрезгавия си глас, като отчаяно се опитваше да се пребори с пламъците по брадата си.

Обединената мисъл на йерарсите се разпадна, тъй като останалите скочиха бързо изумени. Мрачен, Гарион събра нарастващата си воля и започна да нанася удари около себе си с изключително дългите си ръце. Запремята йерарсите по грубия каменен под, блъскаше ги в стените. Те пищяха от страх, тичаха насам-натам и се опитваха да избягат, но той се пресягаше, сграбчваше ги един по един и им налагаше своето наказание. Потънал в странно безпристрастие, Гарион дори натика един от тях в процепа на скарата с главата напред, като продължаваше да го бута навътре, докато останаха да стърчат само чифт ритащи крака.

Когато приключи, се обърна към плешивия йерарх, който най-после беше успял да се справи с последните пламъци в брадата си.

— Това е невъзможно, невъзможно — запротестира йерархът слисано. — Как го направи?

— Казах ти, аз съм Белгарион. Мога да правя неща, които ти дори не можеш да си представиш.

— Скъпоценният камък — каза му гласът. — Те използват камъка, за да насочат атаката си. Унищожи го.

— Как?

— Той просто не може да издържи още дълго.

Гарион внезапно осъзна, че вижда вътрешността на все още проблясващия рубин на масата. Забеляза тънките линии, които се бяха появили от силата на напрежението, и разбра. Съсредоточи волята си и изля целия си гняв върху него. Камъкът лумна, облян в светлина, и започна да пулсира, тъй като силата в него нарастваше. После експлодира с мощен взрив и се разпадна на късчета.

— Не! — изстена гологлавият старец. — Идиот! Този камък е незаменим.

— Чуй ме, стари човече — каза Гарион с ужасен глас, — трябва да ни оставиш на мира. Ще престанеш да ни преследваш и да се опитваш да нараниш някой от нас. — Протегна ръката на сянката си и я промуши направо в гърдите на плешивия старец. Можеше да усети как сърцето му пърха като сърце на уплашена птичка, дишането му беше неравномерно, защото дъхът му спираше. Йерархът зяпна от ужас при вида на ръката, която стърчеше от гърдите му. Гарион разтвори длан и разпери широко пръстите си. — Разбираш ли ме?

Йерархът измърмори нещо и се опита да сграбчи ръката, но пръстите му не успяха да хванат нищо.

— Разбираш ли ме? — повтори Гарион и внезапно сви пръстите си в юмрук.

Йерархът изпищя.

— Ще ни оставиш ли на мира?

— Моля те, Белгарион! Не издържам повече! Умирам!