Дейвид Едингс - Черната кула

— Релг, не мислиш, че това е жестоко? — попита Силк остро.

Улгото се обърна към дребния мъж.

— Там долу тя ще има достатъчно вода и въздух. И ако не е загинала при срутването, ще минат седмици, преди да умре от глад.

В гласа на Релг се долавяше странно съжаление. Силк го изгледа продължително.

— Извинявай, Релг — каза той най-после. — Не те разбрах правилно.

— Хората, които живеят в пещери, не изпитват желание да виждат как други хора са хванати в капан по същия начин.

Поулгара продължаваше да разглежда срутените скали по средата на прохода.

— Трябва да я измъкнем от там — заяви тя.

— Релг може да се окаже прав все пак — подхвърли Барак. — Всичко, което знаем, е че е погребана под планината.

Поул поклати глава.

— Не — не се съгласи тя. — Тайба е все още жива и не можем да тръгнем без нея. Нейното участие във всичко това е толкова важно, колкото участието на всеки един от нас. — Тя се обърна отново към Релг и заяви твърдо: — Ще трябва да слезеш и да я вземеш!

Огромните му тъмни очи се разшириха.

— Не можеш да искаш това от мен — запротестира Релг.

— Няма друг начин.

— Ти можеш да го направиш, Релг — Дурник насърчи фанатика. — Можеш да минеш през скалите и да я изнесеш по същия път, по който изнесе Силк от онази дупка, в която го беше затворил Таур Ургас.

Релг беше започнал да трепери силно.

— Не мога!

Той се задушаваше:

— Ще трябва да я докосна, да допра ръце до тялото й. Това е грях.

— Никак не си състрадателен, Релг — каза му Мандорален. — Не е грешно да помагаш на слабите и безпомощните. Грижата за нещастните е отговорност на всеки благороден мъж и няма сила на този свят, която може да омърси това. Ако състраданието те направлява, би могъл да погледнеш на спасяването и като на проверка на душевната си чистота.

— Вие не разбирате — простена Релг със силна болка в гласа.

Обърна се отново към Поулгара:

— Не ме карай да правя това, умолявам те.

— Трябва да го направиш — отвърна тя тихо. — Съжалявам, Релг, но няма друг начин.

През лицето на фанатика преминаваха хиляди чувства, а той самият се смали под безмилостния поглед на леля Поул. Хлипайки, Релг се обърна и допря ръка до канарите. Съсредоточи се и пъхна пръсти в скалата, като демонстрира още веднъж тайнствената си способност да преминава през привидно непробиваемия камък.

Силк бързо се обърна с гръб към него.

— Не мога да понеса тази гледка — каза дребният мъж задавено.

После Релг се изгуби, потъна в скалата.

— Защо вдига толкова шум около докосването на хора? — попита Барак.

Но Гарион знаеше много добре. Натрапената компания на бъбривия фанатик по време на пътешествието им през Алгария му беше дала възможност да изучи начина, по който работеше мозъкът на Релг. Изобличаването на чуждите грехове на висок глас често служеше като прикритие на собствената му слабост. Гарион беше слушал понякога с часове истеричните и понякога несвързани признания за похотливите мисли, които бушуваха във фанатичното му съзнание почти постоянно. Тайба, робинята мараг, с пищното си тяло би представлявала върховно изкушение за Релг и той се плашеше от нея повече, отколкото би се страхувал от самата смърт.

Чакаха мълчаливо. Някъде в далечината бавно капеща вода отмерваше секундите. От време на време земята потръпваше под краката им. Времето течеше бавно в мрачната пещера.

И тогава въздухът леко се раздвижи и Релг излезе от каменната скала, като носеше полуголата Тайба. Ръцете й бяха отчаяно сключени около врата, а лицето й бе заровено в раменете му. Тя скимтеше от ужас и се тресеше неудържимо.

Лицето на Релг беше изкривено в агония. Сълзи на болка открито се стичаха от очите му, беше стиснал зъби здраво, сякаш изпитваше непоносима болка. Ръцете му обаче обгръщаха изплашената робиня покровителствено, почти нежно, и дори когато излязоха от скалата, той продължи да я притиска здраво към себе си, сякаш щеше да я държи така завинаги.

Когато стигнаха до основите на базалтовата кула и голямата пещера, където бяха оставили конете си, беше вече обяд. Силк влезе в устието на пещерата, за да застане на пост, а Барак положи на земята тялото на Белгарат.

— По-тежък е, отколкото изглежда — измърмори огромният мъж и изтри потта от челото си. — Не трябва ли да се свести вече?

— Може да минат дни, преди да дойде в съзнание — отвърна Поулгара. — Просто го покрий и го остави да спи.

— А как ще язди?