Дейвид Едингс - Черната кула

— Аз ще се погрижа за това.

— Никой няма да язди за известно време — обяви Силк от тесния вход на пещерата. — Мургите са плъзнали като стършели наоколо.

— Ще изчакаме, докато се стъмни — реши Поулгара. — И без друго всички се нуждаем от почивка. — Тя отметна качулката на наметалото си и се отправи към един от вързопите, които бяха струпали до стената предишната вечер. — Ще потърся нещо за ядене, след което ще е най-добре всички да поспите.

Робинята Тайба, завита в мантията на Гарион, следеше Релг почти непрекъснато. Големите й виолетови очи блестяха от благодарност, примесена с изненада.

— Ти спаси живота ми — рече тя с плътния си гърлен глас.

Докато казваше това, леко се наведе към него. Гарион беше сигурен, че това е несъзнателен жест, който обаче беше ясен за останалите.

— Благодаря ти! — добави тя и протегна ръка към рамото на фанатика.

Релг се отдръпна:

— Не ме докосвай!

Тя го погледна изненадано, а ръката й остана протегната напред.

— Никога не ме докосвай! — повтори той. — Никога.

Тайба погледна невярващо. Тя беше прекарала живота си почти изцяло в тъмнина и не беше се научила да прикрива емоциите си. Изненадата отстъпи на унижението, лицето й застина в намръщено и нацупено изражение и тя извърна глава от мъжа, който така рязко я беше отблъснал. Докато се обръщаше, мантията се изхлузи от раменете й и се видя, че оскъдните парцали, с които беше облечена, едва прикриваха голотата й. Независимо от разрошената й коса и мръсните петна по ръцете и краката, тялото й излъчваше подканваща зрелост. Релг я изгледа продължително и се разтрепери. След това бързо се обърна, отиде колкото можа по-далече от нея, падна на колене и започна отчаяно да се моли и да притиска лице до скалистия под на пещерата.

— Той добре ли е? — попита Тайба.

— Има някакви проблеми — отвърна Барак. — Ще свикнеш.

— Тайба — извика я Поулгара. — Ела тук.

Погледна критично към оскъдното облекло на жената:

— Трябва да ти измислим някакви дрехи. Навън е много студено. А има и други причини за това, както се вижда.

— Ще видя какво мога да намеря във вързопите — предложи Дурник. — Мисля, че трябва да потърсим нещо и за момчето. Тази риза на гърба му не изглежда много дебела.

Погледна към момчето, което наблюдаваше конете с любопитство.

— Няма нужда да се безпокоите за мен — каза им Тайба. — Навън няма живот за мен. Веднага след като си тръгнете, аз се връщам в Рак Ктхол.

— Какво говориш? — попита остро Поулгара.

— Имам сметки за уреждане с Ктучик — отвърна Тайба и докосна с пръсти ръждясалия си нож.

Силк се изсмя от входа на пещерата.

— Ние се погрижихме за това вместо теб. Рак Ктхол се руши навън, а от Ктучик не остана почти нищо.

— Мъртъв ли е? — задъхано попита робинята. — Как?

— Няма да повярваш — отговори й Силк.

— Страда ли много? — в гласа й имаше ужасяващо нетърпение.

— Повече, отколкото можеш да си представиш — отвърна Поулгара.

Тайба си пое дълбоко дъх и заплака. Леля Поул разтвори ръце и прегърна хлипащата жена, за да я утеши така, както често беше успокоявала Гарион, когато беше малък.

Гарион се отпусна изтощен на земята и допря гръб до скалистата стена на пещерата. Талази от умора преминаваха през тялото му, а изтощението попиваше всяка разумна мисъл, която минаваше през ума му. Кълбото отново пееше своята песен, но този път тя беше бавна и приспивна. Очевидно любопитството му към Гарион беше задоволено и сега песента просто поддържаше връзката между тях. Младият мъж беше толкова изморен, че нямаше сили да мисли защо камъкът изпитваше толкова голямо удоволствие от компанията му.

Малкото момче задоволи любопитството си към конете и отиде при Тайба, която седеше сгушена до леля Поул. Детето изглеждаше учудено и протегна ръка, за да докосне с пръстите си набразденото от сълзи лице на жената.

— Какво иска той? — попита Тайба.

— Вероятно никога преди не е виждал сълзи — отвърна леля Поул.

Тайба се втренчи в сериозното малко личице. Изведнъж се засмя през сълзите, които се стичаха по лицето й, и прегърна момчето.

Детето също се усмихна.

— Задача? — попита то и й подаде кълбото.

— Не го вземай Тайба — каза Поулгара много тихо. — Не го докосвай.

Тайба погледна усмихнатото дете и поклати глава.

Малкото момче въздъхна, отиде в средата на пещерата, седна и се сгуши удобно до Гарион.

Барак се беше върнал в прохода, по който дойдоха, и след време се появи в пещерата с мрачно лице.