Дейвид Едингс: Белгарат — магьосникът

— Тъкмо се канехме да си лягаме, скъпа — излъга Белгарат, без да му мигне окото.

— Ами лягайте си тогава, какво чакате!

Белгарат стана и се протегна — може би малко пресилено.

— Тя е права, мен ако питате — каза той на двамата си събеседници. — До изгрев слънце има още доста време, а близнаците спаха кажи-речи целия следобед. Ако ще лягате, сега му е времето.

Тримата се качиха на тавана и се изтегнаха върху сандъците, които Дюрник бе наредил и застлал с меки одеяла. Гарион остана буден дълго време, загледан в сенките, които пламъците на вече утихващия огън в камината от долния етаж хвърляха по тавана. Отпърво той се замисли за Сенедра и за своите собствени деца, но после в съзнанието му изникнаха отново невероятните събития от изминалата вечер. Леля Поул винаги беше имала важна роля в неговия живот, а сега, след раждането на близнаците, нейният собствен живот бе добил завършеност.

Малко преди да заспи, кралят на Рива си спомни за разговора, който бяха водили с Дюрник и Белгарат. Той беше достатъчно честен, за да си признае, че интересът му към историята на Света, която можеше да напише неговият дядо, не бе изцяло академичен. Старият магьосник беше странен, неразгадаем човек и неговата история обещаваше да възнагради читателите с проникновения, недостъпни за който и да е друг източник по въпроса. Но за да седне да я напише, някой трябваше да му виси на главата кажи-речи непрекъснато. Белгарат мразеше да си прави труда за каквото и да било. Но Гарион като че ли се сещаше за начина, по който да измъкне все пак историята от своя дядо. Той се усмихна. Огънят в камината замираше.

После кралят заспа, тъй като вече беше доста късно, и — вероятно заради приятния аромат, долитащ от кухнята на леля Поул — сънува фермата на Фалдор, където бе започнала неговата история.

Проблемът с всяка идея идва оттам, че колкото повече се дърдори за нея, толкова по-изпълнима и реална започва да изглежда тя. Подхвърленото уж случайно по време на обикновен неангажиращ разговор преди лягане предложение може изведнъж да се превърне, поне доколкото това касае другите, в твой неотложен дълг. Защо никой така и не успя да разбере, че дори да съм склонен да обсъдя нещо, то това все още не означава, че смятам наистина да го направя?

Както и да е. Този път всичко започна с нелепата забележка на Дюрник колко много му се искало да чуе цялата история . Знаем го какъв е — умира си да разглоби всяко нещо на части, за да разбере как действа. Е, поне в този случай му е простено. В края на краищата, Поул тъкмо го бе зарадвала с близнаци, а мъжете са склонни да му изтърват края в подобни моменти. Виж Гарион поне трябваше и сам да се сети, че това, което се опитва да ме принуди да направя, е пълна безсмислица. Проклет да е денят, в който насърчих любопитството на това момче към първопричините в най-широк смисъл. Понякога може да бъде такъв досадник! Ако просто ме беше оставил на мира, нямаше да трябва да се залавям с този непосилен труд.

Но не — двамата с Дюрник продължиха да ме тормозят и на следващия, и на по-следващия ден и тъй нататък, сякаш съдбата на света зависеше от тази тяхна прищявка. Опитах се да ги замотая с няколко мъгляви обещания — всъщност човек не би могъл да ги нарече дори обещания — като горещо се надявах, че те скоро ще забравят за всичко това.

После Гарион направи нещо толкова безскрупулно и нечестно, че постъпката му ме разтърси от дън душа. Той каза първо на Поулгара за глупавата си идея, след като се върна в Рива, разказа и на Сенедра. И като че ли това не беше достатъчно, та те двете се съюзиха и решиха да привлекат Поледра на своя страна. Не е за вярване, нали?

Тук му е мястото да си призная, че вината си беше изцяло моя още от самото начало. Единственото извинение, за което мога да се сетя е, че през онази нощ бях малко изморен. Затова така нелепо позволих да ми се изплъзнат някои малки лични тайни, които бях съхранявал в паметта си цели три хилядолетия. Като например тази, че навремето изоставих бременната Поледра, за да поема една важна мисия. Нося вината за това на плещите си кажи речи през половината си живот. Тя ме пробожда като нож, проникнал дълбоко в плътта ми. Гарион знаеше това и без дори да му мигне окото се възползва, за да ме накара да се заема с нелепото начинание. Той знае , че при тези условия не бих могъл да откажа нищо на жена си.

Поледра, разбира се, не оказа върху мен какъвто и да е натиск. А нямаше и нужда. Просто подхвърли, че тя лично би ме посъветвала по-скоро да се захвана с работа. Да не би да имах някакъв избор? Надявам се, че кралят на Рива е щастлив от това, което ми причини.