Дейвид Фарланд: Вълчето братство

— Но защо не към Дворовете на прилива? — замоли огнетъкачът. — Можем да им сринем столнината преди владетелите им да са надушили опасността!

— Карис — заяви още по-твърдо Радж Атън, решил да устои на аргументите на огнетъкача. Все още не искаше да срине цяла Мистария.

Кралят на Мистария все още си стоеше безопасно укрит далече на север в Хиърдън, заровен дълбоко в недрата на Дънуд, пазен от духовете на предците си.

— Да сринем столнината при Дворовете на прилива ще е жесток удар — настоя Рахджим.

— Няма да я нападам — изсъска с убийствен тон Радж Атън. — Момчето няма да дойде, ако не му оставя нищо за спасяване.

Радж Атън се метна на коня си, но дълго не тръгна към Карис. Тол Римън се виждаше ясно като посред бял ден под стълбовете пушек, огрени от бушуващите пламъци. В далечината се чуваха хорски писъци и врява — оцелелите се мъчеха да потушат огъня в горящите си домове или да издърпат попадналите под срутените сгради. Чуваше ясно плача на деца.

Радж Атън гледаше горящия град и пламъци играеха в черните му очи.

На път към замък Силвареста, в последния ден на Хостенфест, деня на голямото празненство, крал Габорн Вал Ордън дръпна юздите на коня си и се загледа нагоре по пътя към Дъркински хълмове.

Тук, на три мили от града, дърветата на Дънуд бяха разчистени от пътя. Слънцето тъкмо беше изгряло и мяташе лъчи сребриста светлина над хълмовете на изток, а сенките на голите дъбове скриваха пътя напред.

Но в открилото се на завоя петънце от утринното слънце Габорн зърна три заека. Единият, изглежда, пазеше, защото надничаше с щръкнали уши над пътя, а друг скубеше от сладката златиста комунига в крайпътната ивица. Третият само подскачаше глупаво и душеше нападалите кафяви и златни листа.

Въпреки че зайците бяха на повече от сто разкрача, за Габорн сцената изглеждаше свръхестествено ярка. След като през последните три дни бе стоял в подземния мрак, сетивата му сякаш се бяха изострили. Светлината му се струваше по-ярка от всякога, птичата песен в ранното утро идваше по-ясно до ушите му. Дори начинът, по който утринните ветрове се носеха от хълмовете и лудуваха пред лицето му, бе нов и различен.

— Почакай — прошепна Габорн на чародея Бинесман, пресегна се зад гърба си и развърза лъка и колчана от седлото. С един предупредителен поглед подкани своя Дни, мършавия схолар, който го следваше неотлъчно от детството му, да остане назад.

Тримата бяха сами по пътя. Сър Боренсон ги следваше на известно разстояние, понесъл своя трофей от лова на Хостенфест, но Габорн бързаше да се прибере у дома при своята невяста.

Бинесман се намръщи.

— Заек ли, ваша милост? Вие сте Земния крал. Какво ще кажат хората?

— Шшшт — прошепна му Габорн, бръкна в колчана, извади последната си стрела, но се поколеба. Бинесман беше прав. Габорн беше Земния крал и изглеждаше по-редно да свали някой добър глиган. Сър Боренсон беше убил цяла хала магесница и влачеше главата й към града.

От две хиляди години хората на Роуфхейвън бяха очаквали пришествието на Земен крал. Всяка година седмият ден на Хостенфест, последният ден на празненствата, денят на големия пир, служеше да напомни за обещанието на Земния крал, който ще благослови своя народ с всички „плодове на леса и полето“.

Предната седмица Духът на земята бе короновал Габорн и му бе възложил да спаси семе от човечеството в тъмните времена, които идат.

Габорн беше водил дълга и люта битка през последните три дни и главата на халата принадлежеше толкова на него и Бинесман, колкото и на сър Боренсон.

И все пак, ако Габорн донесеше за големия пир само един заек, глупците и кукловодите щяха да го осмеят.

Мисълта за насмешките на глупците го стегна и той скочи леко от гърба на коня и му прошепна: „Стой“ в ухото. Конят беше подсилен, имаше руни на ум, жигосани по шията. Животното го изгледа разбиращо, съвсем смълчано, а Габорн опря лъка в земята, огъна го и закачи тетивата.

След това огледа грижливо сивите пера на стрелата и се запромъква напред, снишил се зад храстите покрай пътя. Под тях растеше висока дива теменуга с тъмнопурпурни цветове.

Заобиколеше ли на завоя, зайците щяха да са напълно огрени от слънцето. Стига да останеше в сенките, едва ли щяха да го видят; стига да не вдигнеше шум нямаше да го чуят; и понеже вятърът духаше в лицето му, нямаше и да го надушат.