Дейвид Фарланд - Вълчето братство

— Не смея да си отдъхвам, ваше величество — заяви вестоносецът, — докато Карис е в опасност.

И момъкът обърна коня си на юг. След няколко мига вече го нямаше и само прахта, вдигаща се по пътя, показваше, че изобщо е стигал до Хиърдън.

С натежало сърце Габорн се замисли какво да направи. Трябваше на всяка цена бързо да уведоми лордовете си в Хиърдън за тази обезпокоителна новина.

Продължиха под лъчите на ранното утро и Габорн изведнъж изпита неустоим порив да се отдалечи. Пришпори коня и се понесе вихрено под дърветата край пътя. Конят на Бинесман без усилие продължи редом с него, а Дните му закрета далече зад тях на бялото си муле. Най-сетне се озоваха на билото на един хълм, от който им се откри пълна гледка към замък Силвареста.

Габорн дръпна юздите. Двамата с чародея спряха и зяпнаха в почуда.

Замък Силвареста бе разположен на един малък хълм при завоя на река Вий — с високи стени и издигащи се като планински зъбери кули. Около хълма се беше проснал укрепеният с крепостна стена град. Извън градските стени трябваше да се виждат само селски околности — пусти ливади с купи сено тук-там, овощни градини и селски къщи и плевни.

Но през последната седмица, след като се пръсна мълвата за пришествието на Земен крал, бяха започнали да се събират благородници и селяци от цял Хиърдън — и дори от други кралства отвъд Хиърдън. Габорн бе предчувствал какво ще стане. Полята пред замък Силвареста бяха изпепелени от Радж Атън, но вече се бяха струпали толкова много селяни, че цялата околност на укрепения град Силвареста бе покрита с шатри и павилиони. Не всички от тези временни подслони бяха на селяни; много от шатрите принадлежаха на лордове и рицари от различни краища на Хиърдън — армии, тръгнали в поход, когато бяха чули за нашествието, но пристигнали твърде късно, за да могат да предложат някаква помощ. Знамена на Оруин, Северен Кроудън и Флийдс, както и на различни търговски принцове от Лайсъл се смесваха с цветовете на Силвареста, а на един по-далечен хълм си бяха вдигнали стан хиляди търговци от Индопал, които — след като бяха прогонени от крал Силвареста — бързо се бяха върнали, за да видят това ново чудо, този Земен крал.

Полята около замъка бяха почернели, но сега тъмнееха не заради изгорялата трева. Бяха черни заради гъмжилото от стотици хиляди хора и животни.

— Сили небесни! — възкликна Габорн. — Броят им трябва да се е учетворил през последните три дни. Ще ми трябва почти цяла седмица, докато ги Избера всички.

Макар и отдалече, долови музиката, носеща се над лагерните огньове. Чуваше се и трясък на пики от рицарски двубои, съпроводен от възторжени викове. Бинесман седеше смълчан на коня си. Дни ги настигна.

Нещо привлече погледа на Габорн. В небето над долината се виеше ято скорци — хиляди и хиляди, като жив облак. Завиваха ту наляво, ту надясно, спускаха се рязко надолу и след това се извисяваха стремително. Скорците често летяха така през есента, но тези птици изглеждаха особено наплашени.

След това чу и гъшия грак. Обърна очи към река Вий, която се виеше през полята като зелена ивица. На стотина разтега над реката, на няколко мили далечина, летяха гъски.

Бинесман изправи гръб и се обърна към Габорн.

— И ти го чу, нали? Усещаш го в костите си.

— Кое? — попита Габорн.

Дните на Габорн се окашля, сякаш се канеше да попита нещо, но си замълча. Историкът рядко си отваряше устата. Намесата в човешките дела беше забранена от Господарите на Времето, на които служеха Дните. Но си личеше, че любопитството го гложди.

— Земята. Земята ни говори — каза Бинесман. — Говори на теб и на мен.

— И какво казва?

— Все още не знам — отвърна искрено Бинесман. Магьосникът се почеса по брадата, после се намръщи. — Но точно така ми говори обикновено: с тревожното цвърчене на зайци и мишки, със сменящия посоката на летежа си птичи облак, с гъшия грак. А сега ето че шепне и на Земния крал. Растеш, Габорн. Растеш в силата си.

Габорн изгледа Бинесман. Кожата на чародея бе придобила странен ръждивочервен оттенък, също като торбестия му халат. Ухаеше на треви, които пазеше в издутите си джобове — липов цвят и дива теменуга, босилек и още стотици всевъзможни билки. Приличаше на най-обикновен червендалест весел старец, ако не бяха чертите на мъдрост, изписани на лицето му.

— Ще го проверя това. До довечера ще знаем повече — увери го чародеят.

Но Габорн не можеше да остави настрана тревогите си. Подозираше, че ще му се наложи да свика военен съвет, но не смееше да го направи преди да е разбрал естеството на заплахата, за която предупреждаваха земните му сетива.