Дейвид Фарланд: Леговище от кости

Щом керванът на Радж Атън наближи Замъка на слона в Мейгаса, всички звезди като че ли се спуснаха от небето, сякаш заваля дъжд от пурпурно-златисти отблясъци. В неподвижния среднощен въздух над земята беше надвиснал ароматът на подправки от околните пазари: черен пипер от Деяз, кора от канела от островите отвъд Ейвън и пресен кардамон. Добре дошло облекчение от надвисналата като покров над войските на Радж Атън миризма на смърт. Неговите воини, принцове и лордове от Индопал, облечени в изящни копринени доспехи, бяха украсили с рубини тюрбаните върху високо вдигнатите си глави и бяха извадили мечове за поздрав. Барабанистите и тромпетистите възвестяваха пристигането им.

Войската пристъпваше като победител от юга през опустошените земи, съсухрени от проклятията на халите. Халите, които разговаряха чрез миризми, запращаха проклятията си, които полепваха върху воините и техните коне: „Дано изгниете, о, човешки деца. Да изсъхнете като прах. Да секне дъхът ви“.

Дори и сега ароматите накараха Радж Атън да си спомни гледката на връхлитащите гигантски хали. Със своите четири крака и две ръце те напомняха огромни богомолки, а изпружените им нокти бяха сякаш издялани от камък жезли или огромни ятагани, или дълги железни пръти със сърпове на върха. Земята тътнеше под връхлитащата орда и рояци грий се носеха над писукащите като прилепи хали.

Начело на армията на Радж Атън се движеше трофей: четири мъжки слона теглеха фургон, натоварен с главата на огромна хала, зла магесница. Гледката беше ужасяваща. Четиритонната глава беше по-широка от фургона. Твърдата като подметка кожа беше черна като гърба на крокодил, зейналата свирепо уста разкриваше няколко реда зъби като бледозеленикави кристали, кучешките зъби бяха дълги колкото детска ръка. Нямаше нито очи, нито уши. По долния ръб на челюстта над костните плочи, от които се състоеше почти цялата подобна на лопата глава, пипалцата й — единствените забележими сетивни органи — се люшкаха като умрели змиорки при всяко друсване на фургона.

Зад слоновете, близо до челото на войската, беше самият Радж Атън, Господарят на слънцето. Лежеше върху възглавници в носената от робите носилка, облечен в блестяща бяла копринена туника, традиционна одежда в Стар Индопал. Параван от коприна в лавандулов цвят надвисваше като воал, прикривайки лицето му от погледите на поданиците.

От четирите страни на носилката в знак на почит яздеха четирима огнетъкачи. Засега те контролираха огъня и от ноздрите им се извиваха само тънки струи пушек. Огънят беше изпепелил окосмеността по телата на четиримата и по тях нямаше нито едно косъмче. Лъскавите им гладки черепи загатваха силата им, а в очите им дори през нощта проблясваше странна светлина като потрепване на далечна звезда. Носеха блестящи наметала като пламъци, напомнящи искрящия пурпур на огнище и златистата мекота на бивачен огън.

Радж Атън се чувстваше свързан с тях. Те обслужваха един господар. Почти чуваше мислите им, които се виеха като пушеци.

Войските му минаха между две огромни кадилници, в които огънят гореше неспирно вече сто години. Тук започваше Булевардът на кралете. Щом носилката се изравни с тях, градът се разтърси от гръмогласни викове.

Малко по-нататък тълпите се бяха струпали покрай булеварда, за да дадат израз на преклонението си. Народът на Радж Атън беше обсипал улиците с розови листенца и бели лотосови цветове и когато слоновете стъпваха върху тях и ги размазваха, се разнасяше упойващо благоухание. Още по-упойващ за Радж Атън беше ароматът на запалените в сто хиляди фенера благовония.

Тълпата приветстваше своя спасител като обезумяла. Множеството се беше събрало да го поздрави — граждани от Мейгаса и бежанци от юга, наброяващи повече от три милиона души.

Тези, които бяха най-близко до носилката, се свличаха на ръце и колене в почтително преклонение. Изгърбените им фигури в наметала от бял лен стърчаха над наредените по земята фенери като обли камъни насред река от светлина.