Гласът на Хасаад натежа от нотки на обвинение.
„Изгори го веднага“, заломотиха гласовете на огнетъкачите.
— Две битки срещу халите може и да спечелихме — в отговора на Радж Атън прозвуча съжаление, че си позволяват да го обвиняват така коравосърдечно, — но ни предстои още по-голяма битка.
— Откъде можеш да знаеш? — настоя Хасаад. — Откъде можеш да знаеш, че халите ще нападнат отново?
— Моят гадател го видя в пламъците — отвърна Радж Атън и посочи Рахджим, който яздеше от дясната му страна. — Ще пламне огромна битка, по-страховита от всички, които сме знаели досега. Халите ще извират от Долния свят както никога. Сега отивам в Роуфхейвън, за да отвоювам прехрана за моя народ и да победя халите в името на неговото благо. Нека всеки, който има здрав кон, застане на моя страна. Водя ви към победа!
Множеството нададе викове, но Хасаад предизвикателно не помръдваше.
„Как смее!“ — помисли си Радж Атън.
— Ти си глупак — продължи Хасаад, — щом преследваш народа на Земния крал. Алчността ти е безгранична, както и жестокостта ти. Ти вече не си човешко същество и затова трябва да бъдеш убит като животно.
Радж Атън отметна воала, който го скриваше от тълпата, и тя нададе общ вопъл. Магьосническите пламъци в Картиш бяха изпепелили всеки косъм върху олисялата му и останала без вежди глава. Бяха изгорили дясното му ухо и изпепелили ретината на дясното му око, което мътнееше с матов блясък. Отвратителната линия на белезникава кост очертаваше долния край на челюстта му.
Тълпата възкликна ужасена — лицето на Радж Атън бе гледка на самата разруха. Но той беше обсебил от своите поданици хиляди дарове на обаянието, които му придаваха неземна и неописуема красота. В миг възгласите от ужас се превърнаха във възклицания на възхита.
— Как дръзваш — ревна Радж Атън — след всичко, което изстрадах за вас? Преклони се пред величието ми!
— Никой не може да бъде велик, ако не е смирен — произнесе с типичното за а’келлах невъзмутимо достойнство Хасаад.
Радж Атън не можеше да позволи на чичо си да му се противопоставя — той щеше да се опита да разколебае тълпите, след като Радж Атън се оттеглеше и мощният му глас останеше само спомен.
Свирепа усмивка изкриви лицето му. Не можеше да убие Хасаад, но можеше да го накара да млъкне.
— Донесете ми езика му — нареди той на слугите си.
Хасаад сграбчи дръжката на сабята си. Острието почти се измъкна от ножницата, но един от привелите гръб слуги дръпна Хасаад за глезените и той се пльосна по лице на земята, а преданите на Радж Атън хора наскачаха отгоре му и сложиха точка на краткото спречкване. Някой извъртя главата му на една страна, а друг пъхна нож между зъбите му. Бликна струя кръв.
След няколко мига едно приятно младо девойче заподскача към Радж Атън, понесло парче кървава плът с две ръце, сякаш му поднасяше дар в знак на дълбока почит.
Радж Атън щипна топлия език с два пръста, демонстрирайки презрението си, след което го пусна на пода на носилката и го настъпи с обутия си в пантоф крак.
Няколко души още държаха Хасаад. Радж Атън почука два пъти отстрани на носилката, което беше знак шествието да продължи.
— Към конюшните — високо каза той. — Отивам на бран.
Докато шествието напредваше към Замъка на слона, група облечени в черно мъже го наблюдаваха от сумрака на една неосветена спалня в най-горните помещения на някаква странноприемница във високата част на града. Водачът им Вакъз Фааракин се обърна кротко към останалите:
— Радж Атън няма да изостави пътищата на войната, а хората му са така заслепени от обаянието му, че не съзират истинската му същност.
Самият Вакъз го усещаше. Дълги години и той беше заслепен от великолепието на Радж Атън. Дори сега се мъчеше да превъзмогне желанието да се преклони пред това чудовище заедно с цялата тълпа. Но Радж Атън беше отсякъл ръката му. Беше заклал собствените си воини при опита да убие Земния крал, между които и един от братовчедите на Вакъз. Радж Атън трябваше да плати за това убийство. Вакъз беше от благородното потекло на А’келлах, съдниците от пустинята, и в неговия език нямаше дума за „милост“.
— Как да го спрем? — прошепна един млад мъж.
— Ще смъкнем воала на величието от него — каза Вакъз.
— Но нали се опитахме да убием негови Посветители — обади се един от мъжете. — Не можем да проникнем в замъците му.
Вакъз кимна умислен. В главата му се оформяше план. В Картиш халите бяха прокълнали земята. На стотици мили растенията бяха загинали, което предричаше гладна смърт за южните провинции.
Читать дальше