Дейвид Уингроув - Счупеното колело

ЧУН КУО. Думите означават „Средно царство“ и от 221 г. пр.н.е., когато първият император, Чин Ши Хуан Ти, обединява седемте Воюващи страни, „чернокосите“, хан, или китайците наричат така великата си държава. Средното царство — за тях това е целият свят; свят, обкръжен от огромни планински вериги на север и запад, от океана на изток и юг. Отвъд са само пустиня и варварство. И така е в продължение на две хиляди години и шестнайсет велики династии. Чун Куо е Средното царство, самият център на човешкия свят, и неговият император е „Син на небето“, „Първият човек“. Но през осемнайсети век този свят е покорен от младите и агресивни западни сили с по-мощни оръжия и непоклатима вяра в Прогреса. За изненада на хан съперничеството е неравно и китайският мит за върховна сила и самодостатъчност е разбит. В началото на двайсети век Китай — Чун Куо — е болният старец на Изтока: „внимателно балсамирана мумия в херметично затворен ковчег“, както го определя Карл Маркс. Но от опустошителните разрушения на този век израства гигант на нациите, способен да се съревновава със Запада и със собствените си източни съперници, Япония и Корея, от позицията на несравнима сила.

В края на двайсет и втори век Чун Куо, Средното царство, вече означава много повече. За над сто години империята и хан са покорили целия свят, нарасналото до трийсет и шест милиарда земно население се разполага в огромни, подобни на кошери градове от по триста нива, които се разпростират над цели континенти. Съветът на Седмината — перовете на хан, тангове, всеки по-могъщ от най-великия от античните императори — управлява Чун Куо с желязна власт и се хвали, че е приключил с Промяната и е спрял въртенето на Великото колело. Но въпреки че изглеждат като неща от миналото, войната, гладът и политическата нестабилност отмъстително се връщат в Чун Куо.

Ново поколение от могъщи млади бизнесмени — дисперсионисти, произхождащи главно от хун мао, или западняците — предизвикват властта на Седмината, настояват да се сложи край на Декрета за технологичен контрол, на изначалната стабилност на хан и за връщане към западния идеал за неспъван прогрес. В поредицата от убийства и контраубийства нещо трябва да бъде пожертвано — и разрушаването на звездния кораб на дисперсионистите „Нова надежда“ бележи началото на „Войната, която не беше война“ — кръвосмесителна борба за власт, която се води из нивата на Града. Седмината печелят Войната, но на цена, която трудно могат да си позволят. Изведнъж се оказват слаби — по-слаби откогато и да било в цялата им история — четирима от най-опитните им членове умират за шест години. Новите тангове на тяхно място са млади и неопитни, а старите тангове са загубили увереността, която са притежавали някога.

През дългите години мир преди Войната е изглеждало невъобразимо да предизвикаш Седмината. Но сега…

Войната излиза скъпо и на дисперсионистите. Пет години борба завършват със смъртта на почти всичките им видни лидери и с екзекуцията на над две хиляди техни членове. Сто и осемнайсет от големите им компании спират да търгуват — авоарите и имуществото им е конфискувано от Седмината, — докато още повече народ, стотици хиляди, са свалени „надолу по нивата“, защото са симпатизирали на каузата им. Но Войната е едва първият дребен знак за предстоящите неприятности, защото на най-долните нива на Града, в районите „под Мрежата“, където цари беззаконие, и на претъпканите палуби точно над нея са се събудили нови неспокойни течения — по-тъмни и по-дълбоки от онези, проявили се през Войната. Течения, които, възпламенени от все по-нарастващия товар на растежа и натиска на населението, заплашват да разкъсат на части и самото Чун Куо…

Ашър, Емили — Дипломиран икономист, тя се присъединява към революционната партия Пин Тяо в края на века и се превръща в част от определящия политиката й „Съвет на Петимата“. Страстен борец за социална справедливост, тя е и бивша любовница на неофициалния водач на Пин Тяо, Бент Гезел.