Дейвид Фарланд - Леговище от кости

— Сън ли сънува? — попита Селинор и повдигна едната си вежда. — Това необичайно ли е?

Той потопи манерката си в плитката рекичка почти нехайно, сякаш му беше все едно, че воините на Гантръл са наоколо и се отнасят към принца и новата му съпруга като към затворници.

— Струва ми се, че не беше просто сън — призна Ерин. — Мисля, че беше послание.

Ерин задържа дъх, за да види реакцията му. От собствен опит знаеше, че повечето хора, които твърдят, че получават послания, показват и други признаци на лудост.

Селинор премигна. Гледаше надолу към манерката. После попита мрачно:

— Послание от кого?

Не му се слушаха налудничавите сънища на съпругата му.

— Помниш ли вчера, когато изпуснах кинжала си в огнения кръг в Туинхейвън? Кинжалът докосна пламъците и изчезна. Премина през вратата в Долния свят.

Селинор кимна, без да каже нищо. Наблюдаваше я внимателно и я чакаше да продължи.

— Снощи сънувах, че виждам някакво същество от Долния свят. Приличаше на огромен бухал, който живее в дупка под гигантско дърво. Държеше кинжала в човката си и ми заговори. Предупреди ме.

Селинор напълни манерката и облиза устните си. Леко трепереше, сякаш му беше студено. Както повечето хора, и той се чувстваше неловко, когато разговаряше за Долния свят. Населяваха го приказни същества като Сияйните, но разказваха и за страховити същества като саламандрите, които огнетъкачите на Радж Атън бяха събрали в Лонгмът, както и за Сияйния на мрака, когото затвориха в Туинхейвън.

— Това… същество какво те предупреди?

— Предупреди ме, че Сияйният на мрака не може да бъде убит. Някакъв отвратителен дух притежава тялото му, толкова опасно същество, че дори Сияйните се боят от него. Съществото се нарича локъс и е едно от най-могъщите сред всички локъси. Името му е Асгарот.

— Ако си убедена, че този Асгарот е толкова опасен — попита Селинор, — защо шептиш? Защо не изкрещиш името му на целия свят?

— Защото може да е наблизо — продължи да шепне Ерин.

Една катеричка се стрелна по ствола на едно дърво и Ерин я изгледа подплашено, след което добави:

— Можем да поразим тялото, в което обитава духа му, както Мирима порази Сияйния на мрака, но не можем да убием самия Асгарот. Отделиш ли локъс от тялото му, той търси ново вместилище, зъл човек или звяр, който да контролира. — Тя замълча, за да го остави да осъзнае казаното. — Когато Мирима порази Сияйния на мрака, от него изскочи вихрушка и отлетя на изток към Южен Кроудън.

Селинор я изгледа втренчено и в очите му проблесна гняв.

— Какво от това?

— Каза ми, че баща ти страда от самозаблуди…

— Баща ми може да е луд — прекъсна я грубо Селинор, — но не е зъл човек.

— Нали тъкмо ти ми разказваше как случайно умрял неговият гадател? — напомни му Ерин. — Ако го е убил той, може да е било проява на лудост. А може и да е било злодеяние.

— Само го подозирам — отвърна Селинор. — Няма никакви доказателства. Освен това той започна да се държи странно преди чародеите на Радж Атън да повикат Сияйния на мрака. Дори посланието ти да е истина, дори твоят „локъс“ да е действителен, нищо не те оправдава да подозираш баща ми.

На Селинор не му се обсъждаше възможността баща му да е обсебен. Тя не го обвиняваше. Нито пък можеше да оспори, че баща му е започнал да се държи странно седмици преди това.

И все пак нещо, което бухалът от подземния свят й беше казал, я безпокоеше. Беше й показал локъс, сянка от зло, обитаваща един мъж, който излъчваше около себе си филизите на мрака и докосваше другите, като ги съблазняваше, впримчваше, изпълваше ги със собствената си разруха.

Така влиянието на локъса се разрастваше и изпълваше сърцата на хората, изпепеляваше разума им и ги подготвяше да станат обиталища на други като него.

Досега не беше срещала Гантръл, но фанатичният блясък в очите на капитана и начинът, по който караше воините си да пазят Селинор, своя принц, сякаш беше пленен шпионин, я караха да подозира, че е докоснат от локъс.

Както и бащата на Селинор: с твърденията му, че е Земния крал, със заговорите срещу Габорн, с лъжите, изпращани на далечни лордове, които би трябвало да са съюзници на Габорн.

„Асгарот може и да не обитава бащата на Селинор — помисли си Ерин, — но все пак представлява заплаха.“

— Вие двамата какво правите сами там? — провикна се капитан Гантръл.

Приближи се бавно към тях; пресилената му усмивчица едва прикриваше изписаното върху лицето му подозрение.

— Планираме бягството ми обратно във Флийдс — отвърна закачливо Ерин.