Дейвид Фарланд: Родена магьосница

Когато прекъсна контакта, рухна в несвяст.

Огледа се като в мъгла и разбра, че се е спуснала нощ. Слънцето се беше скрило отдавна и въздухът бе станал студен. Беше ровила в паметта на Майстора на пътя с часове.

Той лежеше пред нея обезводнен, вдишваше последния си дъх. Устата му беше зейнала и пипалата по главата му бяха провиснали като дрипи. Съществото нямаше да преживее нощта.

През цялото време Габорн беше стоял до нея.

Сега той я вдигна и я задържа в силната си прегръдка.

— Хайде — промълви той. — Да се махнем от това чудовище. Все още е опасно.

„Той няма да ме изяде“ — прииска й се да му каже. Но не беше много сигурна. И освен това устата й бе пресъхнала и се чувстваше толкова уморена, толкова изцедена, че щеше да й струва огромно усилие да проговори.

Габорн я отнесе на десетина крачки, до някаква кола. Коларят седеше на капрата, триеше очи и се бореше със съня. Двата коня дремеха.

— Какво е станало? Къде са всички? — едва успя да изграчи Ейвран. Виеше й се свят.

— Ти стоя над тази хала с часове, през целия ден — каза Габорн. — Другите рицари преследват халите на юг. Но Бинесман е тук, и вайлдът.

— Добре. — Винаги се беше чувствала уютно в присъствието на Бинесман. Високо в небето прелетя огнено кълбо и остави след себе си червена диря. Почти моментално след него тя зърна друга блеснала светлина, и още една. Навсякъде от небето падаха звезди. Само за няколко удара на сърцето й надолу полетяха десетки.

— Какво става? — попита Ейвран, докато Габорн я поставяше на седалката. Качи се при нея. Коларят изплющя с камшика и талигата се понесе напред.

— Истинската господарка е свързала Печата на небесата е Печата на опустошението и Печата на пъкъла — отвърна Габорн. Беше стиснал зъби. — Трябва да счупим тези печати.

— Искаш да кажеш, че вече е станало?

— Да. И още нещо. Подозирам, че халите са надвили Радж Атън в Картиш. Сега опасността е… много по-неминеума и нараства с всяка минута. Знаеш ли вече пътя до Мястото на костите?

— Да — отвърна убедено Ейвран.

— Можеш ли да ми кажеш как да стигна дотам?

— Не. Дори да имах цял месец.

— Тогава ще ме заведеш ли? Докато ти говореше с халата, Йоме доведе няколко души… един облекчител и няколко вектори. Аз самият вече взех дарове на мирис. Мога да надуша халската орда тук, ниско по земята. Но не мога да ги разбирам.

Ейвран потръпна. Беше зърнала Долния свят през очите на хали, през очите на Майстори на пътя, които го познаваха най-добре. Пътят щеше да е дълъг и гибелен. По него ги чакаха много по-страшни неща от халите.

Мислите й се размиха.

Смрачаващите се небеса зееха и от небесната твърд падаха звезди. „Какво ще стане, когато паднат всички? — зачуди се тя. — Дали нощта ще помръкне?“

Отново потръпна. Не такъв живот беше искала.

— Заведи ме при векторите — рече тя. — Ще те заведа. С цената на всичко.

$source = Моята библиотека

$id = 11245

$book_id = 2602

Издание:

ИК „Бард“, 2003

Оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов

ISBN 954-585-415-4