Дейвид Фарланд - Родена магьосница

— Но осъзнах нещо — продължи Мирима. — Разбрах, че повече обичам теб. Затова се върнах — да ти бъда жена.

Боренсон я гледаше слисано. Всъщност чак сега разбираше, че тя не е била умряла. Че е била само близо до смъртта. Но все пак имаше дарове на обаяние. Макар и със закъснение той си даде сметка, че я е пуснал във водата, знаейки по някакъв начин това. Умът му беше замъглен от умората, толкова изтощен, че повече не можеше да мисли. Беше се взирал в лицето й за някакъв признак на промяна, за онзи миг, в който даровете си отиват, но той така и не бе настъпил.

„Точно затова, когато я пуснах във водата, изпитах чувството, че я предавам.“

Нещо повече, сега той разбра колко истински го обича тя. Не просто бе пожелала да тръгне с него към Инкара. Беше се отказала от изключителния шанс да служи на Силите, да се превърне в чародейка и да заживее в морето. Малцина родени с такава съдба щяха да устоят на океанския призив.

Мирима се надвеси над него и го целуна. Боренсон усети, че тялото му откликва. Бинесман го беше изцерил, повече и от най-безумните надежди и въжделения.

Бяха сами и той най-сетне се почувства готов да й отвърне с любов.

— Май в края на краищата ще трябва да платя на чародея доста повече от една халба — каза той и я притегли към себе си.

Привечер Ерин и Селинор напуснаха Флийдс, минаха през южен Хиърдън и навлязоха в граничните земи на Южен Кроудън. Щом поеха на север, земята стана по-суха и цветовете на есенните листа огряха околността.

Ерин не беше спала предната нощ и не смееше да заспи отново. Но през целия ден беше премисляла думите от сънищата си, приказките за опасния локъс Асгарот, дошъл да унищожи света. Не смееше да го каже на Селинор, защото си мислеше, че ако го направи, той ще реши, че бълнува.

Но думите на онзи бухал я бяха пронизали, врязали бяха знание в сърцето й. Подозираше, че бухалът я е призовал, че може би някаква част от нея и сега все още е в плен на Долния свят и чака следващите указания.

Беше убедена, че нещо по-голямо и застрашително от някакъв си Сияен на мрака е дошло в техния свят… че сред тях се е появил локъс. Жадуваше да разбере повече за него, но не смееше да се поддаде на умората си.

На границата ги посрещнаха стражи — неколкостотин рицари и по-дребни благородници, разпънали яркоцветни шатри покрай пътя. Границите бяха хълмисти и обрасли с гъста папрат. Десетки търговски впрягове бяха спрели пред пътната бариера.

Един старец позна Селинор и извика:

— Принц Селинор Андърс, кажете две думи на баща си за мен. Търгувал съм с него години наред, ял съм на масата му. Това е безумие!

Самият Селинор понечи да премине бариерата, но няколко пиконосци преградиха пътя му. Водеше ги млад капитан. Беше тъмнокос като Селинор и почти с неговия ръст. В очите му грееше фанатичен блясък.

— Съжалявам, ваше височество — каза той. — Имам заповед да не пускам никого.

— Гантръл? — учуди се Селинор. — Ти сляп ли си? Или аз толкова съм се променил?

— Времената са опасни — извини се Гантръл. — Заповедта е ясна: никой да не влиза и никой да не излиза.

— Дори вашият принц?

Гантръл го погледна с уважение, но не отвърна нищо. Ерин си представи бъркотията в главата му. Ако пуснеше Селинор, щеше да наруши заповедта. Ако не го пуснеше, Селинор щеше да изпитва неприязън към него до края на живота му — а крал Андърс много бързо се състаряваше и сетният му час като че ли беше близо.

— Ще ви пусна да минете — промълви колебливо капитанът. — Но с ескорт.

Селинор кимна.

— Звучи приемливо.

— Но без жената — каза Гантръл и погледна Ерин. Беше облечена в простото облекло на Конесестра — вълнена туника, изцапана от пътя, върху кожената ризница.

— „Жената“ — натърти Селинор — е моя съпруга и някой ден ще ви бъде кралица!

Гантръл килна глава на една страна и се присви, сякаш осъзнал, че е допуснал най-голямата грешка в живота си и че тя ще съсипе цялата му кариера.

— Е — каза той, — тогава добре дошли в Южен Кроудън, милейди.

Поклони се учтиво и след малко Ерин навлезе в Южен Кроудън с тежка охрана. От всички страни яздеха рицари — една дузина отпред, друга отзад и по дузина вдясно и вляво. До тях яздеше Гантръл и не преставаше да хвърля лукави погледи към Ерин.

— Арестувана ли съм? — попита строго тя, след като не можа да издържи повече.

— Не, разбира се — отвърна Гантръл.

Но не прозвуча много убедено.

Ейвран беше плувнала в пот. Държеше в ума си Майстора на пътя и поглъщаше знанието му. Ако не беше вкусвала от мозъците на други хали, изобщо нямаше да може да осмисли всичко това. Съсредоточи се и започна да изгражда в ума си образ — карта на Долния свят. Докато го правеше, всички други гледки и звуци изчезнаха. Не усещаше миризмите на деня, нито шумовете, нито как изтича времето.