Дейвид Фарланд - Родена магьосница

— Той е просто измамник.

Постара се да го каже уверено, макар да не беше много уверен. Звярът, който се бе вселил в него, го даряваше с особени сили. Андърс можеше да чува гласове, понесени от вятъра чак от другия край на света. Можеше да надушва миризми от мили разстояние. Но дори на вятъра му трябваше време, докато ги измине.

Съжаляваше, че не знае как е свършила битката на Габорн с Радж Атън — тази вест щеше да стигне до него по-късно.

При това негово уверение Олмарг сряза и другото ухо на шопара и пиршеството продължи.

След като нещата се уредиха по този начин, Андърс се качи в кулата и завари жена си да реши косата си в спалнята.

Гърбът й все още беше вкочанен от яд. Докато той преминаваше през стаята, тя го проследи с очи и задърпа гребена толкова настървено, сякаш смъкваше тръни от главата си.

— Нещо изглеждаш изнервена — подхвърли небрежно Андърс. Знаеше какво я е ядосало и се опита да я разсее. — А трябва да си зарадвана. Новините днес са добри. Напоследък най ме тревожеше мълвата за халите в Северен Кроудън, но сега чувам, че братовчед ми ги е прогонил.

— Щастлив изстрел с балиста, който убил злата им магесница — измърмори жена му, — а другите магесници изяли мозъка й. Не е чак толкова за радване. Ще се върнат още повече.

— Да — Андърс се опита да погледне откъм по-светлата страна. — Но следващия път братовчедът ще е по-добре подготвен за тях.

Жена му помълча дълго. Той изчака да й накипи съвсем, докато думите не изригнат от устата й.

— Защо се унизяваш така? Не бива да се пазарим с варварите от Интернук. Миришат на мръсно и на китова мас. А и тия приказки, дето им ги наприказва…

— Са самата истина — прекъсна я крал Андърс.

— Самата истина? Обвиняваш Габорн Вал Ордън в убийство на крал Лоуикър?

— Днес Лоуикър се опълчил срещу Габорн и отказал да го пусне да премине през Белдинук, точно както казах. Заради това Габорн го заклал като говедо.

— Откъде го знаеш това? Никакви куриери не са идвали! — повиши глас тя. — Ако бяха дошли, щях да ги видя.

От дълги години Андърс бе пренебрегвал телесните си потребности и това го бе направило хилав като дрипа. Сега той се стегна и се поизпъчи, за да си придаде повече авторитет.

— Получих съобщението лично. — Не искаше да говори повече по този въпрос. Много добре знаеше, че тя беше на трапезата до него през целия следобед. Ако беше пристигнал личен вестоносец, щеше да го види.

Устата й се изкриви от яд и той разбра, че всеки момент ще кипне. Изрече наум кратко заклинание, посегна с показалеца си и я докосна по устните.

— Шшшт… Наистина дойде устно съобщение. Повече подробности ще научим заранта.

На лицето й се изписа объркване и кралицата не отвори уста. Нямаше да може да се съсредоточи и да проговори поне още час.

Той отвори вратата към терасата и пристъпи навън. Звездите грееха над тъмните градски покриви. Нощните стражи крачеха по стените точно под кулата. Наоколо плющеше хладен вятър и препускаше на юг. Далече някъде се чуваше зов на бухал. Иначе градът бе замрял.

Крал Андърс вдигна лице, вятърът се плъзна в косата му и той се наслади на хладната милувка. Звярът в гърдите му се размърда. Той разбираше какво иска този звяр. И прошепна:

— Убий кралицата на Габорн, за да не стане синът по-велик от своя баща.

Издиша леко, така че звукът на думите му да може да се понесе над далечни земи и с още малко да усили надигащата се буря.

Нощният мрак бе паднал отдавна. Вълчето братство яздеше на юг. Но когато воините наближиха Карис, имаше светлина, на която да виждат. В една от каменните кули бушуваше пожар, покривът й мяташе пламъци като гигантски факел. Огньове облизваха и градските крепостни стени.

Мълния проряза нощта на южния хоризонт като треперещия език на гигантско влечуго — последва тътенът на гръмотевицата.

Ездачите препускаха в галоп последните две мили; дрънчаха брони, развяваха се наметала и гриви. От четиридесетте лордове в групата само трима носеха пики. Яздеха плътно един до друг, да не би да се натъкнат на някоя хала в тъмното.

Дъждът се смесваше с прахта от пожарите и от небето пердашеше кал, тежка като живак, и се процеждаше през наметалото на Мирима.

Щом изкачиха хълма над Стената на Барън, мъжете около Мирима зяпнаха удивени.

— Вижте! — извика един. Сочеше към зейналата яма, от която се бе надигнал световният червей. Приличаше на малък вулкан — конус с диаметър двеста разкрача и триста крачки висок. От върха му бълваше пара.