Дейвид Фарланд: Родена магьосница

— И то много лесно — увери го Андърс. — Силите на Габорн са объркани. Халите съвсем не са единствената им грижа. Когато Радж Атън срути Синята кула, той изби повечето Посветители на Габорн. Сега в Мистария има много лордове, но малко от тях са Владетели на руни.

Той замълча, та последните думи да се набият добре в пияните им глави. Мистария беше най-богатата страна в цял Роуфхейвън. От столетия тя бе добре защитена от вражески нападения — и не защото крепостите й бяха несъкрушими, а заради голямата чет и мощта на нейните Владетели на руни. Благодарение на своето богатство кралете на Мистария можеха да си купуват много силари — магически дамги, направени от редкия кръвен метал. С помощта на тези силари извличаха от поданиците си качества като сила и ум.

Но сега, лишено от своите Владетели на руни, които да го бранят, кралство Мистария нямаше да може да устои дълго.

— Нещо повече — продължи Андърс, — голямото ви преимущество е в това, че по-голямата част от армията на Габорн е заминала на запад, за да прогони Радж Атън от границите на Мистария. Доста ще се поизпотят там, защото Радж Атън е съборил няколко крепости, а хората му държат по-здравите от тези, които са останали. Габорн ще трябва да пожертва много от хората си, за да надвие Радж Атън. Двамата вече сигурно са се хванали за гърлата. Така Габорн остава открит за атака. Всичко това превръща крайбрежието на Мистария в меките слабини на Габорн.

— Меки, ама колко са меки? — усъмни се Олмарг. — Мъжете на Мистария превъзхождат числено моите с двайсет към едно. Даже с твоята помощ…

— Няма да е само моята — увери го Андърс. — Белдинук ще се изсипе отгоре и ще се присъедини към нас.

— Белдинук ли? — удиви се Олмарг, сякаш не бе дръзвал да се надява на такова предимство. — Мислиш, че стария крал Лоуикър ще се размърда?

— Лоуикър е мъртъв — заяви кратко Андърс.

При тази вест неколцина бойни главатари ахнаха.

— Как? Ама кога? — Един побърза да пресуши голямата халба в чест на стария крал.

— Научих новината само преди няколко часа — каза Андърс. — Лоуикър е бил убит днес от ръката на самия Габорн. Дебелата му дъщеря е много злобно същество. Няма начин да не потърси възмездие.

— Горкото момиче — въздъхна Олмарг. — Имам един внук, който не е много придирчив към жените. Ще взема да го пратя да я поухажва.

— Аз пък мислех да пратя сина си — ухили се Андърс.

Олмарг надигна халбата за тост.

— Е, да я спечели по-добрият.

При тези думи жената на Андърс стана от трапезата и изгледа Андърс сърдито. През последния час си беше седяла тихо и той почти бе забравил за нея.

— Ще си лягам — заяви тя. — Разбирам, че вие, господа, се каните цяла нощ да обмисляте как да прекроите света. — Надигна полите на роклята си и вдървено се заизкачва по стъпалата към спалните покои на кралската кула.

Последва дълга тишина. Един горящ в камината дънер бавно се отмести и се разсипа на пепел и жар.

— Да прекроите света! — възкликна Олмарг. — Добре ми звучи! — Безочливата алчност, блеснала в здравото му око, стъписа Андърс. Нещо смразяващо имаше в тази стегната челюст. Олмарг беше човек без задръжки и угризения.

— А Габорн си е още пале. Никак няма да е трудно да му отсечем главата. Само ако мога да взема бързо няколко града… да изтрепя останалите му Посветители… Габорн изобщо няма да може да се съвземе.

Андърс се усмихна. С едното си око Олмарг виждаше по-ясно, отколкото повечето хора с две. Светът се преобръщаше с главата надолу. Вярно, силите на Габорн го превъзхождаха многократно, но без Владетели на руни, които да ги предвождат…

— Прекрояването на света няма да е чак толкова трудно — каза Андърс. — Аз ще поискам много малко. Ще взема Хиърдън. — Олмарг вдигна въпросително бялата си вежда. Хиърдън съвсем не беше малка хапка, но за бойния вожд от Интернук нямаше да е от никаква полза. — Дъщерята на Лоуикър ще поиска западна Мистария, покрай възмездието. Вие ще искате брега…

— Всичко на двеста мили от брега — отсече Олмарг.

— Сто и петдесет — предложи Андърс. — Ще трябва да оставим нещо и за другите.

— Други ли?

— Имам послания от Алник, Ейремот и Туум. Скоро ще пристигнат техни сановници.

— Сто и петдесет да са — отстъпи Олмарг. Но добави замислено: — От друга страна, ако Габорн наистина е Земния крал? Можем ли да устоим срещу него? Ще посмеем ли да му се опълчим?

Андърс се изсмя толкова гръмко, че смехът отекна в притихналата зала и накара задрямалите при камината ловни псета да надигнат тревожно муцуни.