Дейвид Григ - Песен преди залеза

Накрая успя да преметне краката си през перваза, а после да се изтърси на пода на коридора. Чу се хрущене на стъкла. Той бръкна в чантата си и извади малка свещ, придружена от няколко извънредно ценни кибритени клечки. Употребената кибритена кутия му бе струвала десет плъха, които Падналата жена бе благоволила да вземе преди две седмици. След това запали свещта и жълтата й светлина заплува в прашния коридор.

Парнъл вървеше и стъпките му се отпечатваха в девствения прах. Придружени от сурова усмивка, спомените му се Върнаха. Сети се за едно телевизионно предаване, посветено на първите изследователи на Луната — и техните стъпки също се отпечатваха в древния лунен прах.

Той стигна до заключена и укрепена двукрила врата. Отново трябваше да се напъне, да раздроби ключалката с чука си и да пристъпи в отвореното пространство. След като очите му привикнаха към жълтата светлина на свещта, забеляза дълги, разположени една над друга редици от плюшени столове. Някъде изтрополя плъх, отгоре се чу тихо цвърчене и шумолене, което вероятно бе предизвикано от котило прилепи, разположено на тавана.

Пред него леко наклонената пътека между редовете се проточваше надолу. Вдигайки прах, Парнъл бавно тръгна напред. В гъстия мрак на залата свещта му беше като искрица, която осветяваше тесен кръг и едва се процеждаше през пушилката, причинена от неговото движение.

На сцената металните повърхности на разпръснатите в неясни ъгли свещници хвърляха блещукащи отражения. Около него, от години покрити с прах, се намираха попютри с ноти за оркестър. Имаше и полуотворени калъфи за инструменти, всред тях се забелязваше все още просветващото тяло на френска валдхорна, изоставена в бързината от някой отдавна изчезнал изпълнител. Под избеляла калъфка, над която се извисяваше потъмнял свещник, стоеше роял.

Сърцето на Парнъл заби бързо — много по-бързо от собствените му движения, с които изтриваше праха от калъфката на рояла. Нетърпеливите му ръце запалиха свещника и той го повдигна високо, за да освети сцената. Сега можа да забележи още инструменти, останали След употребата им от други изпълнители — съвсем наблизо бяха разположени цигулки и обой, но времето беше направило безсмислено тяхното притежание.

Премествайки светлината на пода, той внимателно свали калъфката. Жълтата светлина танцуваше по полираните повърхности на първото на рояла и блестеше по месинговите му части. С нарастващо маниерничене съсухрените му ръце дълго милваха инструмента. Накрая, независимо от умората, която го беше овладяла, се разположи на столчето пред него и с облекчение забеляза, че ключът на капака все още стои на мястото си. Ако го нямаше, щеше да го отвори със сила, но това би сломило сърцето му.

Той превъртя ключа, повдигна калъфката и меко прокара пръсти над черните и бели клавиши. Седна на столчето, захвърли парцаливото си палто и със съзнателно обмислен жест се обърна с лице към залеза.

„Тази вечер тя е препълнена, мистър Парнъл, и всички лондончани искат да ви чуят. Радиостанциите са заплатили големи пари, за да предадат концерта ви. Публиката е тиха и послушна, не виждате ли как всички са затаили дъх? Не се чува покашляне, няма кихане, нито мърморене — те чакат затихнали да чуят първите ноти, излезли изпод вашите пръсти. А музиката трепери в ръцете ви, също очакваща да започне!“

Дисонансните акорди разстроиха празната зала — ексцентричните им тоналности прелетяха над раздразнената тълпа и над изгнилите, обезлюдени кресла. Парнъл изпусна мъчителна въздишка. Беше необходимо струна по струна инструментът да бъде старателно акордиран, новата му цел трябваше да бъде постигната. Но в крайна сметка той можеше да протегне ръка и да докосне клавишите, без да престане да осъзнава трудностите, които предстояха. Тогава почувства глад и погледна към свещите, а те бързо се стопяваха. Вероятно в залата можеха да се намерят камертони, но в никакъв случай инструменти, които биха му позволили да настрои струните на рояла. И докато прекарваше времето си в нея, не бе в състояние да ловува или да търси храна, а трябваше да се прехранва по някакъв начин. Налагаше се да се върне при Падналата жена и да види какво би му предложила за бойния чук. Но знаеше, че едва ли щеше да вземе коженото палто.

След като излезе отново навън, той отвори чантата си и извади храната, която беше взел. Седна върху камиона и докато дъвчеше парчетата печен плъх и сурово зеле, размишляваше за възможността да убие част от люпилото прилепи в залата. Несъмнено те представляваха любопитно ястие, а кожените им криле щяха да свършат добра работа… Ала всички тези планове не бяха практични и той ги отхвърли.