Дейвид Григ - Песен преди залеза

Той мереше бремето с изгорените свещи и с падането на мрака си тръгваше.

Дните му минаваха, погълнати от тези занимания, но той вече се доверяваше на слуха си и бе придобил сръчност. Винаги му се налагаше да спира работа за няколко часа, за да бъде в състояние после да я продължи. Когато излизаше от залата, за да се храни или за да отпочинат очите му, някъде на хоризонта забелязваше дим.

Най-сетне дойде денят, в който приключи. Беше изпробвал рояла със свирене на гами и прости упражнения и се бе уверил в съвършеното му акордиране. Тогава разбра, че се страхува да седне на столчето и да изсвири истинско музикално произведение. Ръцете му все още помнеха неговите любими пиеси, но сърцето му таеше кух страх от евентуалната проява на непохватност или изопачаване на музиката. Наистина, благодарение на старото пиано-чудовище в къщата му, през всичките тези години бе успял да запази пръстите си силни и гъвкави но не беше уверен дали е запазил и умението си. Беше изминало много време.

Парнъл излезе от залата обезверен и разтреперан и седна на ръждясалия камион. Беше ранен следобед, за пръв път от няколко дни насам в небето не се забелязваха пушеци. Той изяде последните заешки остатъци и осъзна, че отново ще трябва да ходи на лов. Изсмя се на себе си, после отпи вода от бутилката, която носеше, запали свещта и последван от облаци прах, забърза обратно към вътрешността на залата.

Беше разчистил сцената, премествайки музикалните стойки в края й, а роялът бе останал сам и величествен. Още веднъж избърса полираната му повърхност, излъска медния надпис, после повдигна капака, запали свещника и седна пред клавиатурата.

Прилепите изшумоляха с бурно ръкопляскане. Парнъл леко се поклони на прояденото от молци кадифе на празните столове и започна да свири соната от Бетовен, опус 109. Тя бликна и се изля от струните на ремонтирания роял, ръцете му се спускаха и издигаха, припомняйки му това, в което мозъкът не бе съвсем сигурен. И слушайки звуците, той разбра, че не е изгубил умението си, а по някакъв начин го беше съхранил в себе си — през всичките изпълнени със страдания години, макар и задрямало, то бе останало в него. Някъде в мрака Парнъл изплиташе мрежа от музика, светлина и хармония, тя го обгръщаше със собствените му звуци и той продължаваше да свири. И, докато свиреше, се разплака.

Пиесата свърши и Парнъл подхвана друга. Бетовен, Шопен и Моцарт бяха възкръснали. Музиката се промъкваше през часовете като поток от наслада, мъка и печал.

Той беше сляп и безчувствен, оглушал към всичко останало, освен към нея, отделен от външния свят в замъка от звуци, който изграждаше около себе си.

Най-сетне Парнъл възпря ръцете си, които вече трепеха и го боляха, и вдигна погледа си над рояла.

Пред него стоеше вандал. Лицето му беше ухилено, а в ръцете му се люлееше бойният чук, който бе продаден на Падналата жена. Главата му беше опръскана с кръв.

Размахвайки непрекъснато чука, вандалът го наблюдаваше с презрение. Бе облечен с грубо обработени кожи, изпъстрени с катарами от ръждив метал. По големите му космати гърди висяха верижчици и верижки, кръстове и свастики, символи и орнаменти, които при всяко движение подрънкваха, удряйки се едни в други. Беше мръсен, с мазна сплъстена коса, а върху челото му бе прогорен V-образен белег. Вонеше.

Парнъл не бе в състояние да проговори. Страхът го беше вкаменил, а сърцето му подскачаше като риба на сухо.

Вандалът нададе хриплив кикот, като се забавляваше от шока, изписан върху лицето му.

— Хей, стари човече, ти наистина свириш хубаво! Сега ще ми покажеш ли колко добре пееш?

— Не мога — едва прошумоля в гърлото му гласът на пианиста.

Вандалът поклати глава с гримаса на съжаление.

— Много лошо, мистър музикант. Но аз ти заявявам, че като приключа с тебе, наистина ще запееш добре. Много хубаво и високо. Въпреки че му беше призляло, Парнъл почувства как старият му гняв се разраства в него, дори пред лицето на страха.

— Защо? — попита с треперещ глас. — Защо искате да ме убиете? Какво лошо съм ви сторил?

Очите на вандала съсредоточено се свиха в свиреп израз.

— Всичко, което правите… е да унищожавате красивите неща — книги, картини… — продължи Парнъл с възбуда, която беше изместила колебанието му. — Тези неща съдържат онова, което ни е останало в наследство от културата, цивилизацията и величието на човека, нима не забелязвате? Вие сте само варвари, които убиват и палят…

Варваринът изгуби веселостта си, замахна с нож и Парнъл млъкна.