Стивън Кинг - Малко след залеза

Един ден през 1972 се прибрах у дома от работа и заварих съпругата си, седнала до кухненската маса и стиснала градинска ножица. Усмихваше се, което означаваше, че не съм сгазил лука, но пък веднага ми поиска портфейла. Което не вещаеше нищо добро.

Все пак й го дадох. Тя извади кредитната ми карта за бензин — по онова време от „Тексако“ редовно изпращаха такива карти на младите семейни двойки — и я разряза на три големи парчета. Запротестирах, че картата е много полезна и че в края на месеца винаги плащаме поне минималната вноска (понякога дори повече), обаче благоверната ми само поклати глава и заяви, че лихвите са по-големи, отколкото можем да си позволим с нашия мижав семеен бюджет.

— Предпочитам да те лиша от изкушението — добави. — Вече унищожих моята.

И толкоз! През следващите две години и двамата не притежавахме кредитни карти.

Тя постъпи правилно, постъпи разумно, защото тогава едва бяхме прехвърлили двайсетте, а вече имахме две деца и едва свързвахме двата края. Преподавах английски в една гимназия, а през летните ваканции работех в обществена пералня, обслужваща най-вече разни мотели; понякога сам шофирах камиона за доставка на изпраното спално бельо. През деня Таби се грижеше за децата и пишеше стихове, щом ги сложеше да поспят следобед, а когато се върнех от училище, отиваше да изкара пълна смяна в „Дънкин Донатс“. Двете ни заплати стигаха за наема, за храна и за еднократни пеленки за невръстния ни син, не и за таксата за телефон — отказахме се от тази придобивка също както от кредитните карти на „Тексако“. Изкушението да проведеш междуградски разговор беше прекалено голямо. Оставаха малко парици за книги — нито аз, нито Таби можехме да живеем, без да четем — и за задоволяване на моите пороци (бира и цигари), но за почти нищо повече. Със сигурност нямахме пари за удоволствието да притежаваме онова удобно, но много опасно пластмасово правоъгълниче.

Мизерните средства, които ни оставаха, отиваха най-вече за ремонт на колата, за хонорари на лекари или за онова, което с Таби наричахме „детски тъпотии“ — играчки, кошарка, купена втора ръка, или за няколко от онези влудяващи книги на Ричард Скеъри. Тези пари често бяха от разказите, които продавах на списания като „Кавалиър“ и „Адам“. По онова време изобщо не ставаше въпрос за съчиняване на литература и всяко обсъждане на „дългосрочната“ стойност на произведенията ми щеше да е лукс, подобен на притежаването на кредитна карта на „Тексако“. Сумите от разказите, които продавах (с променлив успех), бяха добре дошли като пари, намерени на улицата. За мен бяха като поредица от пиняти, по които удрях, но не с пръчка, а с въображението си. Понякога ги разбивах и от тях падаха неколкостотин долара. Друг път не успявах.

За мой късмет — повярвайте, че в живота адски ми върви, и то в много отношения — работата ми доставяше неописуемо удоволствие. С тези разкази бягах от действителността, устройвах си купон. Следваха един подир друг като хитове по рокрадио АМ, което неизменно гърмеше в стаичката, служеща едновременно за сушене на прането и за мой кабинет.

Пишех ги бързо и с лекота, рядко се връщах към текста след втората му преработка и никога не се питах откъде ми хрумват сюжетите, по какво структурата на добрия разказ се отличава от структурата на един роман или как се справям с изграждането образите и с периода, през който се развива действието. Разчитах само на интуицията си и на младежката си самоувереност. Не ме интересуваше нищо, освен че ги съчинявах. Само за това ми пукаше. И през ум не ми минаваше, че писането на разкази е крехко умение и може да бъде загубено, ако не се практикува редовно. На мен обаче не ми се струваше никак крехко. Усещането ми за повечето мои разкази от онова време бе като за булдозери.