Стивън Кинг: Малко след залеза

Мнозина американски автори на бестселъри не пишат разкази. Съмнявам се, че е заради парите; на преуспелите писатели не се налага да се замислят върху този аспект. Може би причината е, че когато светът на авторите, които пишат по цял ден, се свие до примерно седемдесет хиляди думи, изведнъж ги обзема нещо като творческа клаустрофобия. Или пък с течение на времето губят умението за умаляване. Много неща в живота са като карането на велосипед, но съчиняването на разкази не е сред тях. Можеш да забравиш как става.

В края на осемдесетте и през деветдесетте все по-рядко пишех разкази, а онези, които все пак сътворявах, ставаха все по-дълги (в този сборник са включени няколко). В това нямаше нищо лошо — усещах как тези идеи се трупат в една ниша в съзнанието ми и жадуват да бъдат осъществени. След време някои ми послужиха; други (за голямо мое съжаление) умряха и бяха отнесени като прах.

Още по-лошо беше, че вече не знаех как да оползотворя някои свои хрумвания — факт, който ме вбесяваше. Знаех, че бих могъл да напиша тези разкази в импровизирания си кабинет или на портативната пишеща машина „Оливети“ на Таби, но дори като по-възрастен и по-опитен в занаята, дори след като разполагах с по-скъпи оръдия на труда — например компютъра „Макинтош“, на който пиша и тази вечер, пак бях безпомощен. Спомням си, че след като оплесках един разказ, си се представих като остарял майстор на мечове, който безпомощно се взира в прекрасна сабя от толедска стомана и опечалено си казва: „Навремето и аз знаех как да изработвам такива оръжия.“

Един ден преди три-четири години получих писмо от Катрина Кенисън, редакторка на излизащия веднъж годишно сборник „Най-добрите американски разкази“ (по-късно я замести Хайди Питлор — на нея посвещавам книгата, която държите). Госпожа Кенисън ме попита имам ли желание да редактирам сборника за 2006. Приех моментално и без всякакво колебание. Причините бяха много, някои дори алтруистични, обаче ще бъда долен лъжец, ако не призная, че имах подмолна цел. Смятах, че ако прочета повече разкази, ако се потопя в най-доброто, предлагано от американските литературни списания, може би донякъде ще си възвърна умението, което постепенно ми се изплъзваше. Не защото парите ми бяха необходими (дори малките суми са добре дошли, когато още прохождаш в занаята) за някоя част за колата на старо или за подарък за жена ми по случай рождения й ден, а понеже смятах, че загубата на способността да съчинявам разкази в замяна на куп кредитни карти е неизгодна сделка.

Като нещатен редактор изчетох стотици разкази, но не желая да се отплесвам на тази тема; ако проявявате интерес, купете си този сборник и прегледайте предговора (ще имате удоволствието да прочетете двайсет страхотни разказа — няма лошо, нали така?) По време на работата ми върху сборника се случи нещо важно, свързано с онова, което ще прочетете по-нататък — у мен отново се събуди старата тръпка и започнах да пиша като преди. Надявах се да стане така, но не смеех да повярвам, че магията ще подейства. „Уила“ беше първият от „новите“ разкази, пръв е и в настоящия сборник.

Бива ли ги тези мои творения? Надявам се. Ще ви помогнат ли да издържите скучен полет със самолет (ако четете) или дълго пътуване с кола (ако слушате компактдиск)? Искрено се надявам, защото когато се случва, то е като магия.

Беше ми хубаво да ги пиша, това е сигурно. Знам още, че ще ви харесат… поне се надявам. Надявам се да ви грабнат. И докато помня как да ги съчинявам, ще продължавам напред.

О, и още нещо. Известно ми е, че някои читатели се интересуват как и защо съм написал някои разкази. Ако сте сред тях, в края на сборника са поместени моите бележки. Грехота е, ако ги прегледате, преди да сте прочели разказите.

Сега ви оставям на мира, но преди да ви напусна, искам да ви благодаря за вниманието. Щях ли да упражнявам тази професия, ако не бяхте вие? Истината е, че пак щях да пиша. Защото изпитвам удоволствие, когато думите започват да се напасват и въображаемите хора се подчиняват на „диригентската ми палка“. Но с теб е по-хубаво, верни ми читателю.

Винаги е по-хубаво с теб.

Сарасота, Флорида

25 февруари 2008

— Не виждаш онова, което ще ти избоде очите — бе казала тя, но понякога той виждаше. Мислеше си, че донякъде заслужава упреците й, обаче тя не беше съвсем права. И сега, докато последният светлик на слънцето над планинската верига Уинд Ривър се обагряше в яростен оранжев цвят, Дейвид огледа помещението на железопътната гара и забеляза, че Уила си е отишла. Каза си, че не е съвсем сигурен, но съмнението бе само в съзнанието му — свиването на стомаха му беше най-солидното доказателство.