Стивън Кинг - Клетка

Чък Верил редактира настоящата книга и свърши страхотна работа. Благодаря ти, Чък.

Робин Фърт направи задълбочени проучвания върху мобилните телефони и ме засипа с куп теории за онова, което може би се крие в дълбините на човешката психика. Добрата информация е от нея, а грешките в тълкуването й са мои. Благодаря ти, Робин.

Съпругата ми прочете първия вариант на ръкописа и ме поощри. Благодаря ти, Таби.

Жителите на Бостън и тези от северната част на Нова Англия ще забележат, че съм си позволил известни географски волности. Какво да кажа? Литературният пейзаж не винаги съвпада с географския.

Доколкото ми е известно, ФАИС не е получила никакви средства за изграждането на резервни генератори за клетките на мобилните телефони, но съм длъжен да отбележа, че повечето ретранслаторни кули всъщност си имат резервни генератори в случай на срив в електрозахранването.

С. К.

Стивън Кинг живее в Мейн със съпругата си, романистката Табита Кинг. Той не притежава мобилен телефон.

Засилена по кървавата си магистрала, цивилизацията се впусна в нови тъмни векове, при това със скорост, която и най-песимистично настроените футуристи не можаха да предвидят. Сякаш през цялото време светът бе чакал точно този момент. На първи октомври Господ си стоеше в небесата, стоковата борса бе заковала на 10,140 и повечето самолети се движеха по график (с изключение на тези, които излитаха и кацаха от Чикаго, но това едва ли изненадваше някого). Две седмици по-късно небето принадлежеше единствено на птиците, а стоковата борса беше само спомен. На първи ноември всички големи градове от Ню Йорк до Москва вече смърдяха до небесата и предишният свят си бе отишъл завинаги.

Онова, което впоследствие стана известно като „Сигнала“, започна точно в три часа и три минути източно време на първи октомври следобед. Названието бе неточно, разбира се, ала само десет часа по-късно повечето специалисти, способни да го изтъкнат, вече бяха или мъртви, или умопобъркани. Самият термин нямаше кой знае какво значение. Важни бяха последствията.

В три следобед този ден един млад мъж без особено значение за историята вървеше — всъщност по-скоро подскачаше — по Бойлстън Стрийт в Бостън. Името му беше Клейтън Ридъл. Бодрата му стъпка се допълваше от изражението му на недвусмислено задоволство. В лявата му ръка се поклащаше една от онези големи художнически папки, които се затваряха от всички страни и се превръщаха в удобно куфарче, с което да пренасяш картините си, без да се намачкат. Пръстите на дясната му ръка пък стискаха шнура на кафяв пазарски плик, на който пишеше „Малки съкровища“, ако някой изобщо си направеше труда да прочете надписа.

Вътре в пликчето, търкаляйки се напред-назад, се намираше малък овален предмет. Подарък, навярно бихте казали вие, и щяхте да се окажете прави. Ако продължите в този ход на мисли, бихте предположили, че този млад мъж на име Клейтън Ридъл е искал да отбележи някоя малка (или може би не толкова малка) победа с едно малко съкровище и пак нямаше да сгрешите. Предметът в кафявия плик представляваше доста скъпичко стъклено преспапие, в чийто център нежните пухчета от глухарчета създаваха ефирна сива мъгла. Беше го купил на връщане от хотел „Копли Скуеър“, докато вървеше към „Атлантик Авеню Ин“, където бе отседнал; бе потресен от деветдесет доларовия етикет, залепен за основата на преспапието, и още по-потресен от обстоятелството, че вече можеше да си позволи подобна покупка.