Стивън Кинг - Клетка

Направи огромно физическо усилие, за да се пресегне над щанда и да подаде кредитната си карта на продавача. Съмняваше се, че щеше да го стори, ако вземаше преспапието за себе си; навярно щеше да измърмори нещо от сорта, че е променил решението си, и бързо да се изниже от магазина. Но не го купуваше за себе си, а за Шарън. Шарън си падаше по такива неща и явно все още си падаше и по него. „Ще ми липсваш, скъпи“ — беше му казала в деня, преди той да замине за Бостън. След всички гадости, които взаимно си бяха причинили през последната година, това наистина го трогна. Сега и той искаше да я трогне, ако това все още бе възможно. Преспапието беше мъничко (истинско малко съкровище), ала Клей бе сигурен, че Шарън ще се влюби в ефирните сиви пухчета, които танцуваха всеки път, когато го разклатиш — същинска джобна мъгла.

Вниманието му бе привлечено от звънчето на камиона за сладолед. Той бе паркиран между хотел „Четири сезона“ (по-голям дори от „Копли Скуеър“) и градския парк, който се простираше от другата страна на Бойлстън Стрийт и продължаваше още няколко преки. Отстрани на фургона с букви във всички цветове на дъгата пишеше „Мистър Софти“ 4 4 Американска компания за продажба на сладолед в хладилни камиони, основана през 1956 година. — Б. пр. , а под тях бяха нарисувани няколко сладоледени кофички.

Пред гишето за обслужване на клиенти бяха застанали три деца — те бяха оставили в краката си ученическите чанти и чакаха да получат бленуваните лакомства. Зад тях стоеше жена с официално сако и панталон, стиснала каишката на пухкав пудел, а най-отзад се бяха наредили две тийнейджърки с дънки с ниска талия и дигитални миниплейъри. За момента обаче слушалките висяха около вратовете им и момичетата си говореха — явно ставаше въпрос за нещо сериозно, защото не се кикотеха.

Клей застана зад тях и малката опашка набъбна с още един човек. Беше купил подарък за охладнялата си съпруга; на път за вкъщи щеше да се отбие в „Царството на комиксите“ и да купи на сина си новия брой на „Спайдърмен“, заслужаваше да вземе нещичко и за себе си, нали? Изгаряше от нетърпение да разкаже новините на Шарън, но трябваше да я чака да се прибере, което обичайно ставаше между три и четирийсет и пет и четири следобед. Мислеше да убие времето с обиколки на скромната си стая и разглеждане на съдържанието на папката си, ала ето, че „Мистър Софти“ му предлагаше добра алтернатива.

Продавачът подаде сладоледите на децата — два какаови и един огромен конус с шоколад и ванилия за пълничкото хлапе, което очевидно черпеше приятелите си. Докато то ровичкаше в задния джоб на провисналите си дънки, за да извади дребни, жената с пудела и бизнес костюма бръкна в дамската си чантичка, висяща на рамото й, и извади мобилния си телефон — напоследък бизнес дамите по-скоро биха излезли без кредитните си карти, отколкото без клетъчните си телефони, и отвори капачето му. В парка излая куче и някой извика. Викът изобщо не приличаше на радостен възглас, но когато Клей се обърна, видя само няколко души, които се разхождаха съвсем спокойно, куче, захапало фризби, и пищно изобилие от озарена от слънцето зеленина с прохладни, приканващи сенки. Накратко, паркът изглеждаше като идеалното място, където човек, който току-що е продал първия си илюстрован роман — и продължението му, и то за солидна сума — да седне на някоя пейка и да се почерпи шоколадов сладолед.

Щом се обърна отново към камиона за сладолед, художникът видя, че трите деца с провисналите дънки вече ги няма и жената с бизнес костюма си поръчва мелба с ягодов сироп. Забеляза, че едната от тийнейджърките зад нея имаше мобилен телефон с цвят на мента, прикрепен на колана й, а самата бизнес дама в момента говореше по своя. Той се замисли как този тип поведение, което навремето би се сметнало за недопустима проява на лошо възпитание — да, дори и когато ставаше дума за покупка на сладолед от напълно непознат човек, напоследък се бе превърнало в нещо напълно обичайно.

„Ами че сложи го в «Тъмния скиталец», скъпи“ — каза Шарън. Тази нейна версия, която той пазеше в съзнанието си, често се обаждаше и все намираше какво да каже. Това се отнасяше в пълна сила и за истинската Шарън — тя не пропускаше случай да му изтъкне мнението си, но поне не го правеше по клетъчния му телефон. Защо ли? Защото Клей нямаше такъв.

Миниатюрното зелено апаратче на тийнейджърката забръмча с началните звуци на мелодията за Лудата жаба, която Джони обожаваше — „Аксел Еф“ ли се казваше? Клей не можеше да си спомни, навярно защото я бе изхвърлил от съзнанието си. Собственичката на телефона отвори капачето му и попита: