Стивън Кинг - Клетка

Продавачът от камиона за сладолед, който нямаше видимост в тази посока, се бе подал от прозорчето на гишето и се взираше в Клей.

— Какво става? — попита.

— Не знам — вдигна рамене художникът. — Няколко катастрофи. Ранени хора. Няма значение. Помогни ми, човече. — Коленичи до дамата с бизнес костюма в кръвта и парчетата от счупения телефон на русокосата фея.

— Както гледам, димът се издига над Нюбъри — отбеляза човекът от „Мистър Софти“, без да се осмели да напусне убежището на хладилния камион. — Нещо е гръмнало там. Нещо голямо. Може да са терористи.

— Сигурно — кимна Клей. — Сега ми помогни.

— КОЯ СЪМ АЗ? — внезапно изкрещя Тъмнокосата фея.

Художникът съвсем бе забравил за нея. Той вдигна поглед тъкмо навреме, за да види как момичето се плесва по челото с опакото на дланта си, след което се завърта бързо три пъти, заставайки почти на пръсти. Тази гледка пробуди спомена за едно стихотворение, което беше чел в часовете по литература в колежа: „Трижди опишете кръг около него.“ На Самюъл Коулридж ли беше? Брюнетката се олюля, след което, залитайки, хукна по тротоара право към една улична лампа. Не направи никакво усилие да я заобиколи и дори не протегна ръце, за да се предпази. Лицето й се удари в металния стълб и тя отстъпи назад, олюлявайки се за момент, след което отново се засили към лампата.

— Спри веднага! — изкрещя й Клей и се втурна към нея, ала се подхлъзна в кръвта на деловата дама и за малко да падне; в крайна сметка успя да запази равновесие и отново продължи, но само след миг се препъна в Русокосата фея и пак залитна.

Тъмнокосата тийнейджърка го погледна. Носът й беше счупен и долната част на лицето й бе плувнала в кръв. Над веждите й се виждаше вертикален белег, който прорязваше челото й като мълния в летен ден. Едното й око бе хлътнало в орбитата си. Момичето отвори уста, сякаш за да демонстрира как бе съсипала навярно скъпоструващия зъболекарски труд, и му се изсмя. Клей никога не забрави този смях.

После тя се обърна и побягна по тротоара, надавайки пронизителни писъци.

Зад него се чу изръмжаване на двигател, придружено от звънката мелодия на „Улица Сезам“. Клей се обърна и видя как камионът на „Мистър Софти“ се отдалечава от бордюра; в същото време един от прозорците на най-горния етаж на хотела се строши сред дъжд от стъклени парченца, които хвърляха бляскави отблясъци на фона на ясното октомврийско небе. В следващия момент от прозореца изхвръкна нечие тяло, което описа дъга в ясния есенен въздух и тупна тежко на асфалта пред „Четири сезона“. От входа на хотела се чуха още писъци. Писъци на ужас; писъци на болка.

— Не! — изкрещя Клей, докато тичаше след камиона за сладолед. — Ела и ми помогни! Трябва да ми помогнеш, копеле такова!

Шофьорът обаче не го удостои с отговор — вероятно не го чуваше заради силната музика. Клей помнеше добре думите на песничката от дните, когато още нямаше основания да вярва, че бракът му няма да продължи вечно. Тогава Джони седеше на малкото си синьо столче, стиснал купичката си за хранене, и всеки ден гледаше „Улица Сезам“.

Клей забеляза мъжа с деловия костюм, който тичаше като обезумял из парка и ревеше като див звяр, издавайки нечленоразделни звуци, а полите на палтото му се развяваха зад него като шлейф. Художникът го разпозна по рядката козя брадичка. Човекът се затича по Бойлстън Стрийт, отървавайки се на косъм от колите, но в крайна сметка стигна до отсрещния тротоар, без да спира да крещи и да размахва ръце. Сетне изчезна под сянката на платнения навес пред входа на „Четири сезона“ и се изгуби от поглед, но там сигурно се натъкна на други като него, защото нечленоразделните му крясъци внезапно се замениха от писъци на агония.

Клей се отказа от преследването на хладилния камион и се спря, стъпил с единия си крак на тротоара, а с другия — в канавката. Возилото с надписа „Мистър Софти“ премина в централното платно на Бойлстън Стрийт, а мелодията на „Улица Сезам“ продължаваше да звучи от високоговорителите му. Клей тъкмо щеше да се обърне към лежащата в безсъзнание тийнейджърка и умиращата жена, когато в полезрението му изникна друг туристически автобус, който се носеше с главоломна скорост срещу движението и описваше протяжни зигзаги от единия до другия край на улицата. Пътниците бяха пребледнели от страх и умоляваха — някои дори крещяха — шофьора да спре, впили побелелите си кокалчета в стоманените парапети на возилото.

Внезапно някакъв мъж с анцуг сграбчи водача на автобуса изотзад и Клей чу още един от онези нечленоразделни викове, при това усилен през високоговорителите на туристическия автобус. Този път обаче не прозвуча като „Раст!“ — звукът бе доста по-гърлен, нещо като „Глъх!“ Тогава шофьорът на откритото возило забеляза камиона на „Мистър Софти“ (Клей бе абсолютно сигурен в това) и се насочи директно към него.