Стивън Кинг - Клетка

— Шегуваш се.

— Де да бях.

Някъде в горната част на Бойлстън Стрийт отекна още една експлозия. Двамата мъже се приведоха машинално и Клей осъзна, че долавя тръпчивия мирис на дим. Вдигна плика с надпис „Малки съкровища“ и папката с картините си и ги премести по-далеч от локвата кръв.

— Тези неща са мои — добави, чудейки се защо ли трябва да обяснява това на някакъв напълно непознат.

Мустакатият мъж, който бе облечен в костюм от туид (и изглеждаше доста елегантно в него, помисли си Клей), продължаваше да се взира в тялото на жената, която бе спряла за сладолед и бе изгубила първо кучето, сетне и живота си. Зад тях по тротоара минаха трима мъже, които се смееха гръмко и си подвикваха. Двамата бяха нахлупили бейзболни шапки с надписи „Ред Сокс“, обърнати с козирката назад, третият носеше голям кашон, притискайки го до гърдите си. На него със сини букви пишеше „Панасоник“. Той стъпи в кървавата локва и подире му се проточи червена диря, и приятелите му вървяха с бодра крачка към източната част на парка и Китайския квартал отвъд.

Клей застана на едно коляно и използва ръката, с която не държеше папката си (след като видя младежа с големия кашон на „Панасоник“, страхът му да не изгуби картините нарасна), за да вдигне китката на Русокосата фея. Веднага напипа пулса й. Беше бавен, но силен и равномерен. Това го изпълни с облекчение. Каквото и да бе направила, тя бе само едно дете и не му се искаше да мисли, че я е пребил до смърт с подаръка, който беше купил за жена си.

— Внимавай! Пази се! — извика внезапно ниският мъж с мустаците, но Клей нямаше никакво време да реагира. За щастие опасността не беше толкова близо. Возилото — един от онези големи спортни джипове, изведнъж свърна встрани и връхлетя върху желязната ограда на парка на двайсетина метра от мястото, където се намираше художникът. Железните пръчки се огънаха под напора и бруталното настъпление спря едва когато предницата затъна в плиткото езерце.

Предната врата се отвори и от там изскочи млад мъж, който крещеше някакви неразбираеми фрази. Рухна на колене във водата, загреба с две шепи от нея и започна да пие (Клей се замисли за всичките патици, срали блажено в това езерце в продължение на години), сетне се изправи на крака и се изгуби сред дърветата, като не спираше да размахва ръце и да бърбори нечленоразделната си проповед.

— Трябва да помогнем на девойката — подвикна Клей на своя спътник. — Изгубила е съзнание, но това не означава, че не можем да я спасим.

— Според мен това, което трябва да направим, е да се разкараме от улицата, преди да са ни сгазили — рече мъжът с тънките мустачки и в същия момент, сякаш в потвърждение на думите му, някакво такси се блъсна в голяма черна лимузина недалеч от туристическия автобус. Виновникът за катастрофата бе лимузината, но таксито отнесе последствията — шофьорът на жълтия автомобил изхвръкна през предното стъкло и се приземи на улицата, като размахваше окървавените си ръце и не спираше да крещи.

Естествено човекът с елегантния костюм беше прав. Пелената на шока бе замъглила съзнанието му, но не и дотам, че да не съзре мъдростта на предложението. Ако всичко бе някакъв терористичен акт, то не приличаше на нищо, за което беше чувал или чел преди. Най-доброто решение бе да се оттеглят на сигурно място, където да останат, докато ситуацията се изясни. Това навярно изискваше и намирането на телевизор. В никакъв случай обаче не му се искаше да оставя изпаднало в безсъзнание момиче на улицата, която се бе превърнала в същинска лудница. Всичките му инстинкти на цивилизован човек просто крещяха срещу това.

— Тръгвай — рече на спътника си, макар и с известна неохота. Изобщо не познаваше този човек, но онзи поне не ломотеше нечленоразделно и не размахваше ръце. Нито пък се опитваше да прегризе гърлото му. — Скрий се някъде, пък аз… — Не знаеше как да продължи.

— Ти какво? — попита мустакатият мъж, след което внезапно сви рамене и потрепери, когато поредната експлозия процепи въздуха. Клей имаше чувството, че взривът идва от задната част на хотела, и в следващия миг видя черния дим, протегнал отровните си пипала към синьото небе.

— Ще извикам ченгетата — заяви. — Тя има мобилен телефон. — Посочи жената с бизнес костюма, която лежеше мъртва сред езерце от собствената си кръв. — Видях я да говори по него преди, преди да започне тази гадост.

Замлъкна, опитвайки се да си спомни какво точно се бе случило преди всеобщата психоза, и си даде сметка, че погледът му се мести между мъртвата жена, припадналата тийнейджърка и парченцата от зеления телефон на Русокосата фея.