Джесика Редмерски - Миг преди никога

— Прави каквото ти казва — настоявам аз, макар и с възможно най — любезния си тон. — Искам да отидеш да ядеш — този път извръщам глава, за да я погледна, и вдигам към нея пръст. — Обаче без пържола — шегувам се аз. — Все още ми дължиш една вечеря с пържоли, не помниш ли? Когато изляза от тук това ще е първото нещо, което ще направим.

Успявам да изкарам усмивката й, за която толкова копнея, макар че не е така лъчезарна, както се надявах.

— Добре — съгласява се тя и неохотно кима. — Ще се върна след няколко часа и ще те чакам.

Втурва се обратно към мен, целува ме леко и за миг стоим безмълвни.

Накрая сядам в инвалидната количка и сестрата ме извежда от стаята. Поглеждам назад само веднъж, но после откъсвам очи от нея. Защото чувствам, че това е последният път, в който я виждам. Ярко осветеният бял под се движи като река под мен, докато ме бутат по коридора. Ярките бели плочки като че ли започват да се мержелеят, защото нямам сили да вдигна нагоре очи. Отначало си мисля, че е просто от липса на воля, но започвам да си давам сметка, че е нещо друго. На следващия ъгъл завиваме надясно. Чувам към нас да се приближават гласове, но така и не мога да вдигна очи. Усещам вятърът да гали откритият ми гръб и като че ли инвалидната количка набира скорост. Чувствам главата си толкова тежка, сякаш върху плещите ми са поставили бетонен блок.

Чувам гласа на Камрин и мисля, че повдигам глава, за да я видя, но всъщност изобщо не се помръдвам. Това не е гласът на Камрин. На сестрата е. Тя ми казва нещо за това колко пръсти.

Това е последното нещо, което помня, преди всичко да стане черно.

Смърт. То е нещо странно. Никога не съм си го представял така. Всичко като че ли е безтегловно. Тялото ми. Мозъкът ми. Ръката ми, която продължавам да се опитвам да движа пред лицето си.

През цялото време чувам около мен гласове, но така и не разбирам какво казват.

Наистина ли съм мъртъв? Изобщо не разбирам всичко това. От колко време съм в това състояние? И къде по дяволите съм?

Чувствам се като заспал завинаги. Но това, което ме притеснява е, как изобщо съзнавам това.

— Андрю? Моля те, събуди се.

— Андрю.