Джесика Редмерски: Миг преди никога

— Нат, ама че си глупачка. Не беше така.

— Е, бебчо — обажда се Деймън, — ако човекът е работил в магазин за канцеларски материали, не би могъл да купи кола на никого.

Натали го перва игриво по рамото.

— Не казах, че е работил там... Както и да е, той изглеждаше като извънбрачното дете на Адам Лавин* или. — тя барабани с пръсти по главата си, за да се сети за друг убедителен пример — на Дженсън Екълс**. А когато той я попита за телефонния й номер, нашата госпожица Благоразумие му каза, че била лесбийка.

[* Адам Лавин — американски певец и музикант — Б.пр.]

[** Дженсън Екълс — американски актьор — Б.пр.]

— О, я млъквай, Нат! — казвам аз, ядосана от склонността й да преувеличава. — Изобщо не приличаше на нито един от двамата. Беше просто най — обикновен мъж, който не беше особено оригинален.

Тя махва пренебрежително с ръка към мен и отново се обръща към Деймън:

— Както и да е. Работата е там, че тя ще излъже, за да ги отпрати. Нито за миг не се съмнявам, че може да стигне дотам, че да каже на някой мъж, че има хламидиаза* и излязла от контрол зараза със срамни въшки.

[* Хламидиаза — инфекциозно заболяване, предаващо се по полов път — Б.пр.]

Деймън се смее.

Спирам посред тъмния тротоар, кръстосвам ръце на гърдите и дъвча нервно долната си устна. Натали си дава сметка, че вече не вървя до нея и се затичва към мен.

— Добре де, добре! Просто не искам сама да развалиш всичко, това е. Само те моля, ако някой. който не е очевиден гърбушко, прояви интерес към теб, да не го отпращат веднага. Няма нищо в това хората да разговарят помежду си и да се опознаят. Не те карам да се прибереш вкъщи с него.

Вече я мразя за това. Тя се закле!

Деймън застава зад нея, прегръща я през кръста и завира устата си в измъчения й от въртене врат.

— Може би просто трябва да я оставиш да прави каквото си иска, бебчо. Не бъди толкова настоятелна.

— Благодаря ти, Деймън — казвам аз и бързо кимам с глава.

Той ми намигва.

Натали свива устни и казва:

— Прав си — а после вдига ръце. — Няма да кажа нищо повече. Заклевам се. — Да бе, чувала съм това и друг път...

— Добре — казвам аз и тръгваме отново.

Тези обувки вече ми измъчват краката.

Горилата пред входа на склада ни оглежда при вратата, скръстил отпред ръчищата си.

Протяга напред ръка.

Натали прави обидена физиономия.

— Какво? Роб вече и входна такса ли иска?

Деймън бърка в задния си джоб, вади портфейла си и прекарва пръст по банкнотите вътре.

— По двайсе кинта за всеки — изръмжава горилата.

— Двадесет ли? Бъзикаш ли се с мен? — възмущава се Натали.

Деймън внимателно я отмества встрани и слага три банкноти от по двадесет долара в ръката на страшилището. То мушва парите в джоба си и се отдръпва, за да ни пропусне. Тръгвам първа, а Деймън слага ръка на кръста на Натали, за да я води пред себе си.

Тя хвърля презрителна усмивка към горилата, докато минава покрай него.

— Вероятно ще ги запази за себе си — казва Натали. — Ще попитам Роб за това.

— Хайде — подканва я Деймън.

Промъкваме се през вратата и продължаваме по дълъг, невзрачен коридор с една — единствена флуоресцентна лампа, докато стигаме до товарен асансьор в дъното. Металната клетка се разтърсва, когато вратата се затваря, и доста шумно се отправяме към сутерена на много метри по — надолу. Той е само един етаж под нас, но асансьорът така се тресе, че имам чувството, че ще се разпадне всеки момент и ще полетим надолу към смъртта. До решетката на асансьора достигат силен тътен на барабани, крясъци на пияни колежани, а и на много други, отдавна отпаднали от колежа. С всеки сантиметър надолу към дълбините на „Подземието" врявата става все по — силна. Асансьорът спира с трясък и вратата на клетката се отваря от друга горила, за да излезем. Натали се блъсва в мен отзад.

— Побързай! — подканва ме тя и ме побутва леко в гърба. — Мисля, че в момента свирят „Четирите сблъсъка"! — гласът й се извисява над музиката, докато вървим към главната зала.

Натали хваща ръката на Деймън и се опитва да сграбчи и моята, обаче аз знам защо го прави, а нямам намерение да се озова срез тълпата от подскачащи, потни тела с тези глупави обувки на краката.

— Е, хайде де! — настоява почти умолително тя. После заплашително сбърчва нос и ме придръпва към себе си. — Не се дръж като дете! Ако някои с нещо прекали, лично ще го сритам по задника.

Деймън ми се усмихва отстрани.

— Добре! — казвам аз и тръгвам с тях, а Натали направо ще ми изтръгне пръстите от ръката.