Джесика Соренсен - Спасението на Кали и Кейдън

Той не поставя действията ми под въпрос, а става и си облича дънките и ризата.

Поглеждам тъмното небе през прозореца. Всичко ми изглежда съвършено, неуязвимо, сякаш най-сетне държа живота си в собствените си ръце.

— Колко късно стана?

Той обръща ръка и поглежда часовника си.

— Ами седем и половина.

— Нищо чудно, че откача. Пропуснала съм вечерята.

Той вплита пръсти в моите и аз отварям вратата.

— Значи, колко ще е зле?

Повеждам го след себе си надолу по стълбите.

— Ще ти зададе хиляди въпроси и ще бъде в чудесно настроение.

— А баща ти?

— Ще дрънка за футбол, не се и съмнявам.

Телефонът ми издава сигнал за получено съобщение и аз спирам в подножието на стълбите да го видя.

— Пак ли от майка ти? — чуди се Кейдън, но аз поклащам глава.

Сет: Здравей, прекрасна. Как върви? Добре, надявам се. Хапна ли някакви вкуснотии?

Аз: Може би… какви вкуснотии имаш предвид?

Сет: ЕБАСИ!!! Направи ли го? Защото имах някакво странно чувство, че си го направила.

Аз: Какво да съм направила?

Сет: Знаеш какво.

Поглеждам Кейдън, който ми се смее, а в ъгълчетата на очите му се образуват малки бръчици.

— От Сет е.

Той се навежда да види по-добре и аз покривам екрана с ръка.

— За мен ли си говорите?

Прехапвам устна и усещам как топлина плъзва по страните ми.

— He.

— За мен е! — заявява ми гордо. — Дори след това горе, още мога да те накарам да се изчервиш. Адски ме бива.

Навеждам глава, така че косата да скрие лицето ми.

— Не се изчервявам.

— Изчервяваш се и още как. — Той поставя пръст под брадичката ми и повдига лицето ми. — И се радвам, че е така.

После леко докосва устни до моите в нежна целувка, която усещам чак до пръстите на краката си.

Отдръпвам се, усмихната, но застивам, когато забелязвам новата кола на алеята.

— Чия е тази кола?

Кейдън проследява погледа ми и свива рамене.

— Не съм сигурен.

Отварям задната врата, объркана. Секунди по-късно всичко ме напуска — всеки дъх, всеки удар на сърцето, всяка целувка, всеки миг, който е само мой. Пред очите ми изскачат петна, когато виждам брат ми, Джаксън, да седи на масата и да набива парче пай направо от формата за печене. Срещу него седи най-добрият му приятел, Кейлъб Милър. Разлиства списание. Тъмната му коса е проскубана и дълга, сякаш не се е подстригвал от години. Когато вдига поглед, моят автоматично се забива в пода.

— И това ако не е порасналата малка мис Кали — казва Кейлъб и аз забивам поглед в молива на масата пред него, представям си какво би било да го забивам отново и отново в окото му, да му причинявам възможно най-много болка.

— Майка помисли, че си избягала — обажда се Джаксън и облизва битата сметана от вилицата. — Прати ти хиляда съобщения.

— Браво на нея — тросвам се аз. Винаги съм таяла горчива омраза към брат ми, задето доведе този задник вкъщи. Наясно съм, че той не знае, но просто не мога да я изключа. — Ще ù кажеш ли, че сме минали от тук и съм добре, за да спре да ми пише?

— Не — отвръща Джаксън. — Не съм ти шибан вестоносец. В дневната е, иди ù кажи лично.

— Ти защо изобщо си тук? — питам го, а Кейдън погалва вътрешната страна на китката ми с пръст.

Примигвам, вдигайки поглед към него. Почти бях забравила, че е тук.

Кейдън поклаща глава и изумрудените му очи ми говорят нещо, което не ми харесва. Той го вижда — усеща го, — скрито дълбоко под повърхността на кожата ми.

Кейлъб става от масата и тръгва през кухнята с лежерни движения, сякаш няма никакви грижи в живота.

— И как е колежанският футбол? — пита той Кейдън. — Чувал съм, че е много по-усилно на това ниво.

Кейдън не откъсва очи от мен.

— Не е толкова зле. Просто трябва да си по-корав, за да успееш.

Кейлъб оглежда зачервената подута буза на Кейдън със садистично изражение, докато отваря шкафа.

— Да, доста корав изглеждаш. Яко са те бушонирали, между другото.

Кейдън му хвърля студен, твърд поглед, свивайки пръсти към дланите.

— Теб не те ли изхвърлиха от колежа, защото продаваше трева?

— Е, трябваше да си изкарвам прехраната някак — казва Кейлъб, като затръшва вратата на шкафа. — Не всеки има пари от баща си и стипендия, с които да живее.

Челюстта на Кейдън се стяга и аз го дръпвам за ръката.

— Може ли да тръгваме?

Той кимва и отстъпва назад към вратата, като ме държи за ръка и все така пронизва с поглед Кейлъб, който започва да се чувства неудобно.

— Как не — обръща се Джаксън към мен, — няма да ме оставиш тук да бъда задушен от майка.