Джесика Соренсен - Спасението на Кали и Кейдън

И тогава, за пръв път в живота си, аз замахвам към баща си. Кокалчетата ми изпукват, когато той се навежда и ръката ми се тряска в дървения парапет.

Няколко секунди по-късно съм повален на земята с ръцете му около себе си; той мята и двама ни на пода. Късове стъкло пробиват ризата ми и се забиват в мускулите, когато изритвам баща ми в корема. Той се плъзва по пода и си удря главата в стената, а аз вдигам ръце нагоре и се изправям на крака.

— Дотук бях — заявявам и изтичвам навън, преди да е успял да стане.

Люк ме чака в пикапа със запален двигател. Не поглеждам назад, докато не съм се настанил в купето и не съм затворил вратата след себе си. Очите на Люк се разширяват, докато оглежда разкъсаната риза, забитите в кожата ми стъкълца, и бузата, която е започнала зверски да се подува.

— Какво е станало, по дяволите? — казва. — Още ли го прави?

Поклащам глава. Баща ми излиза на предната веранда, втренчен в пикапа.

— Просто карай. Закарай ме у Кали. Не искам да стоя тук повече.

Той изкарва колата на улицата, а аз се държа за бузата с ранената ръка, без да изпускам от очи баща си, докато не се загубва от поглед.

Кали

Не мога да стоя мирно. Постоянно му пиша съобщения, но той не отговаря. Майка ми ми изнесе много дълга лекция за това, колко се била тревожила, като не съм се прибрала цяла нощ. Оставям я да приказва, като се чудя колко ли би се притеснила, ако ù разкрия тайната си.

След като приключва, отивам да чакам Кейдън в стаята си над гаража. Чувствам се лепкава след снощи, сякаш от порите ми излиза алкохол, затова си вземам душ. Увивам се с хавлия, сресвам мократа си коса с пръсти и влизам в стаята да се облека.

Кейдън седи на леглото ми с гръб към мен и превити рамене и аз отскачам от изненада.

— О!

Закривам уста с длан и пристъпвам към вратата, засрамена, че съм само по хавлия.

Той обръща глава да ме погледне и срамът мигновено се изпарява. Бузата му е подута и зачервена, ризата му е окървавена и разкъсана, а кокалчетата на ръцете му са покрити със засъхнала кръв.

Връзвам хавлията на възел, за да не падне от тялото ми, и отивам при него.

— Какво се е случило?

Той поклаща глава и хвърля бърз поглед на полуголото ми тяло.

— Вече е без значение. Свърши се.

— Кое?

Той протяга трепереща ръка към мен.

— Опитах се да го ударя, а после го ритнах.

— Баща ти ли? — питам аз. — А той… Добре ли си?

— Вече да.

Той ме хваща за ханша, затваря очи и вдишва през стиснати зъби, докато ме придърпва в скута си. Отварям уста да възразя, когато хавлията се разтваря и грубата материя на дънките му докосва голата ми кожа, но той отпуска глава на рамото ми и започва да трепери. Затварям уста и очи и прокарвам длан по косата му, борейки се със сълзите.

Стоя неподвижно, без да смея да помръдна, докато Кейдън се мъчи да си поеме дъх. След няколко минути, които са ми се сторили като часове, той вдига глава. Очите му са зачервени.

— Извинявай — казва, като издишва бавно и търка едното си око с длан. — Просто за момент всичко ме застигна.

— Напълно те разбирам — уверявам го аз и го целувам по челото.

Пръстите му намират бузата ми и очертават рождения белег на слепоочието.

— Досега не съм му се опълчвал. Беше просто ужасяващо.

Колко по-смел е от мен… Да се изправи срещу нещо, което го тормози от малък. Завиждам му за това.

Погалвам нежно ранената му буза и той подскача.

— Да ти донеса ли лед? Бинт? Болкоуспокоителни? Майка ми има един куп такива в аптечката си.

Той повдига въпросително вежда.

— Защо?

Свивам рамене.

— Веднъж я попитах и тя каза, че били за стара травма, която получила като мажоретка в гимназията.

Той свъсва вежди и подутото му око се затваря.

— Това не е ли било поне преди двайсет години?

— Тя е луда — обяснявам аз и се надигам, за да сляза от него. — Може би затова постоянно е щастлива.

Кейдън забива пръсти в хълбоците ми, за да ме задържи на място, а в очите му се чете паника.

— Не искам да те пускам.

Познавам този поглед. Погледът, който се моли за помощ.

„Моля те, мамо, помогни ми“, прошепвам. Усещам как се движи върху мен и всяка част от тялото ми сякаш се съдира надве. Грубо запушва устата ми с длан и от очите ми се процеждат сълзи. Къде е тя? Защо не дойде да ме вземе? Защото мисли, че се крия, като всички други деца. Това би трябвало да правя, а не да умирам отвътре, макар че с частица от себе си ми се иска да умирах и външно.

Мамо, моля те…